Това е съвсем несъвременен филм. Толкова несъвременен, че имам чувството, че сме 90-те години на миналия век, а не средата на 2020 година. Час и половина гледаме мъже, само мъже. Единствената жена – любимата на главния герой – се появява за кратко в пролога само за да сме сигурни, че в личния му живот всичко е наред. Неговата Пенелопа ще го чака, без съмнение ще му е вярна и така – тази линия се затваря.

Та – първо – действащите лица са мъже. Второ – те са бели мъже. Да, има афроамериканци, те се мяркат в епизодите, но съвсем бегло. И трето: това са бели мъже, хетеросексуални. Всичките.

Следващият съвсем несъвременен ход във филма: жанрът е един (екшън), без размиване. Ясно са обособени добрите и лошите. Тук никакви съмнения не може да има: става дума за борба срещу злото, срещу фашистите. Противникът е напълно дехуманизиран. Ние всъщност не виждаме лика на немците, но не се двоумим – те са олицетворение на Сатаната. Когато се случи немският командир да се свърже с „Грейхaунд“, в слушалката се чува неговият неприятен говор, непрестанни заплахи и ефектен нечленоразделен вой в края на всеки от проведените монолози.

От другата страна е Бог, който на всяка крачка помага на американския капитан  и неговите моряци. Всъщност Бог тук е навсякъде: капитанът безспир цитира Библията, спасението идва от небето в последния момент… Случват се непрестанно чудеса на добрите – и как не, - самият Бог помага. След като взривяват вражеска лодка, един от американските офицери констатира: „50 фрица по-малко“, ала капитанът го поправя: „50 душѝ намериха успокоение“.

И ето още един съвсем несъвременен подход: добрите се оказват по-силни поради три причини – те страстно вярват в Бога, те са праволинейно честни и… те са леко тъповати.

Макар това да е филм за войната, всъщност това е филм за капитана. За неговите решения и преживявания. Сценарист тук е главният герой – самият Том Ханкс. В продължение на 10 години той пише тази роля за себе си и сетне целият филм (режисиран от Арън Шнайдер) се завърта около централния персонаж – капитан Ърнест Краузе.

И следва да отбележа най-несъвременното в този филм: играта на Том Ханкс. Тук няма емоционални спекулации, действието не е оцветено със сантиментални подробност, не са включени сълзливи флашбеци. Макар религиозността на главния герой да е прекалено натраплива, а праволинейността му – доведена до карикатурност, Том Ханкс изгражда своя персонаж с поразителна сдържаност. Действията му са премерени, той е силно концентриран. И ето още нещо, крайно нехарактерно за днешното масово кино (защото това е филм, адресиран именно към масовата публика): ние успяваме да се вгледаме в героя. И вярваме на всичко, което му се случва. Въпреки че в продължение на 10 години работи над сценария (повтарям този факт, за да го подчертая), Том Ханкс играе така, сякаш не знае какво му предстои. Ние виждаме как неговият герой мисли пред нас, как стига до определено решение, взето в този миг!

Това е филм, създаван за голям екран. Тук ефектите са много, мащабът е голям, ала поради пандемията премиерата на този така зрелищен филм е в онлайн пространството. Относно финансовите загуби тук не мога да съдя, но съжалявам, че филмът няма да бъде официално представен в киносалоните на Германия и Русия. Защото тогава бихме могли да проследим реакциите на публиката. Патриотическите настроения в руското общество заклеймяват чуждестранни филми, разказващи как „американците са победили нацистите“. Спомнете си реакцията в Русия на „Спасяването на редник Райън“ (отново с Том Ханкс в главната роля).

А ето няколко съвсем лични размишления в края.

В основата на филма е книга на Сесил Скот Форестър (1899-1966) – военен историк, професионален холивудски сценарист, който по времето на Втората световна война работи за британското министерство на информацията и пише пропагандистки текстове, за да окуражава американските войници да се бият в тая война. Новелата на Форестър (The Good Shepherd, 1955 г.), по която е създаден „Грейхаунд“, е традиционна военна драма. Тук е включен реален исторически епизод, „добрите“ и „лошите“ са ясно обособени, главният герой е праволинеен и изцяло положителен, целта му е отчетливо ясна, съществуват немислимо сложни препятствия, но той побеждава. Ура.

Тази схема е печеливша десет години след Втората световна война. Тази схема е печеливша и днес (филмът „Грейхаунд“, където Том Ханкс е и продуцент, е с бюджет 70 милиона долара).

А ето как Кърт Вонегът (който – за разлика от Сесил Скот Форестър – е участник във Втората световна война и който – за разлика от Сесил Скот Форестър – не е холивудски сценарист) пише за тая война. По-точно: не успява да пише за тая война. Той е в Дрезден, когато Кралските военновъздушни сили на Великобритания и Военновъздушните сили на САЩ в продължение на три дена (13-15 февруари) на 1945 г. бомбардират немския град и убиват 25 000 цивилни жертви. Самият Вонегът оцелява, защото – като военнопленник – е затворен през нощта в една месна кланица. И ето, 22 години по-късно с пари на „Гугенхайм“ (Господ здраве да им дава) той се заема да опише тия февруарски дни. Отива при свой другар от войната, за да си спомнят заедно какво и как точно е било. Ала – за изненада на Вонегът – Мери, съпругата на другаря му, мърмори недоволна. Тя не одобрява тая среща, тоя разговор.

После Мери обърна лице към мене, за да мога да видя колко е ядосана и че аз съм виновникът за яда ѝ. Тя бе говорила сама на себе си, така че това, което каза, беше част от много по-голям разговор: „Тогава сте били още деца!“.

- Какво? – попитах аз.

- Били сте още деца през войната, като децата на горния етаж.

Кимнах в знак на съгласие. Ние наистина бяхме глупави девственици през войната, току-що излезли от детската си възраст.

- Но няма да го напишете по такъв начин, нали? – Това не бе въпрос, а обвинение.

- Не знам – казах аз.

- А аз знам – каза тя. – Ще се преструвате, че сте били мъже, а не деца, и вашите роли във филмите ще се изпълняват от Франк Синатра или Джон Уейн, или някои други очарователни войнолюбиви дърти мръсници. И войната ще изглежда просто чудесна и затова ще имаме още много войни. И в тях ще се бият деца като децата на горния етаж.

Тогава разбрах. Войната бе причина за нейния гняв. Тя не искаше нейните деца или нечии други деца да загиват във войни. И тя смяташе, че отчасти книгите и филмите са причина за войните.

Аз вдигнах десницата си и ѝ обещах:

- Мери – казах, – не смятам, че някога ще успея да свърша книгата си. Сигурно съм изписал досега пет хиляди страници, които съм изхвърлил. Давам ти честната си дума обаче, че ако някога свърша книгата, в нея няма да има роли за Франк Синатра и Джон Уейн.

От този момент с нея станахме приятели.

(„Кланица 5“, превод Владимир Филипов)

И Вонегът спазва обещанието си. Втората световна война – така, както я виждат американските войници, участвали в нея – е абсурд. Спомнете си „Голите и мъртвите“ на Нормън Мейлър, „Отбой в полунощ“ на Уилям Уортън или „Параграф 22“ на Джоузеф Хелър: войната е абсурд. А когато Франк Синатра, Джон Уейн или Том Ханкс с цялата си актьорска мощ представят добрия герой, който воюва за правилна кауза – тогава войната от нещо алогично и грозно се превръща в зрелищен екшън.

А нищо правилно не може да има в едно клане, казва в „Кланица 5“ Кърт Вонегът.