“Истинското изкуство никога не възбужда в нас кинетични чувства — желание или отвращение. Желанието ни тласка да се приближим към нещо, да го обладаем; отвращението ни тласка да се отдалечим от нещо, да го отхвърлим. Това са кинетични емоции. Следователно в случаите, когато са налице — при порнографията и дидактиката, — не можем да говорим за истинско изкуство. Ето защо естетическата емоция (в общия смисъл на думата) е статична. Мисълта бива задържана и издигната високо над желанието или отвращението.”

Джеймс Джойс “Портрет на художника като млад”

Чувам, че не при всички е така, но културата, която ме е оформила, не се е погрижила да получа елементарни инструменти за осмисляне и обработване на сексуалното. Никога не съм бил оборудван да говоря за секс и по-важно, за себе си като сексуално същество. Имам чувството, че и досега средата ми не е наясно за какво точно говорим, когато говорим за секс, при все че това, заедно с храненето, е най-естественото ни нещо. Сексуалният ни наратив се лута между християнската идея за греховното сношение и епикурейската представа за безскрупулно отдаване на природните нагони, като минава и през класическата смеска между двете — сексът като единствена смислена цел, като война, която бива разказана (съответно спечелена) само от мъжа.

Не казвам, че друг секс няма. Казвам, че друг секс не артикулираме, и това ни обърква. Имам една приятелка, която обича да прави секс, но говоренето за секс й е пошло. Мъжкият език псува някого, че ще му напъха еди-какво си еди-къде си, а после се прибира вкъщи и пъха същото в човека, когото обича. Каквото се чува и се вижда за секса е недвусмислено грозна работа, мръсна работа, срамна работа, следователно логичната първична реакция е въздържане или укриване, оттам и циничната радост, която предизвикват всичките вицове и комедийни предавания, в които, за да се постигне смешното, е достатъчно просто да се загатне, че някой е правил секс (но никога нещо повече). И това са само част от парадоксите на сбърканата ни сексуална парадигма. Резултатът е, че най-често, нарочно или не, сексът, истинският секс, си остава в спалнята, където предполагаемо “му е мястото”.

Една от най-съществените функции на изкуството, мисля си, е да влиза в спални. Да разказва каквото новините не казват. Да назовава онова, което културата още не е назовала. Да картографира белите петна. Да легитимира скритото. Да предлага език.

По тази линия порното върши някаква работа, но в никакъв случай не цялата, най-вече защото намерението на медията е да предизвика кинетична реакция, вместо статично съзерцание. И, разбира се, защото епичните подвизи и неизменно успешните приключения на порно героите се разминават твърде много със собственото ми реално преживяване, особено пък с първите ми ходове.

В “Любов” Гаспар Ное реагира срещу тези липси и ме доближава до това нещо, което културата (а в някакъв смисъл и порното) не ми обяснява. Пипнатата визия, драматичната музика, спокойната камера ме приканват към съзерцание. Сцените са бавни, протяжни, в разрез с екшъна на порното. Сексът е изчистен от повечето си излишни налепи — липсват например характерните полови роли и докато в порното мъжът оправя жената, тук никой никого не оправя, вместо това хората се съединяват като две равни единици (е, или три равни единици). Случайно или умишлено, но при всички случаи важно, е наблягането на пениса, който тук получава далеч повече екранно време от главния обект на порнографското разказване — вагината. Докато в порното всичко е “йе, бейби”, тук има болка, тъга, проблеми. Изобщо сексът е истински и за пръв път гледам на филм сцени, които действително приличат на собствените ми преживявания. Само веднъж, при едно фелацио към края, изражението на актрисата ми се стори порнографско и нереалистично.

Изглежда, Ное си е поставил за цел да натрапи разликата между любов и порно, да изкара секса наяве, да покаже най-различни случаи, ъгли и приближения. Да го направи красив, а не пошъл, дори когато е пошъл.

Крайната картина е шарена и “Любов” не заявява претенция за последна дума. Той е просто едно възможно обговаряне. Показно, че ето, имаме думата “секс” и всички я използваме, но тя не означава едно и също за теб и мен. Моята спалня е различна от твоята спалня. Тази важна, естествена дейност не бива да бъде монополизирана и точно затова трябва да й се измисли език. Аз разказах моето, разкажи ми сега ти твоето.

При липсата на въпросните културни конвенции споделянето на такъв филм с непознати е особено интересно упражнение и преживяването включва извънредна чувствителност към седящите около мен. Отзад са момче и момиче, които се опитват да прикрият нервността, предизвикана от първата сцена, с готовата реакция, на която разчитат гореспоменатите комедийни шоута — гръмък смях. Явно (още) не са гаджета. Отдясно са момче и момиче, които гледат спокойно. Явно са гаджета. Отляво са две жени, които сегиз-тогиз светват с телефони (това май вече е окей и в киносалоните) и си тръгват двайсетина минути преди края на филма. Отпред е възрастна жена, която не трепва и наблюдава от край до край с отдалечена мъдрост (поне така ми харесва да си мисля). Навсякъде са хора, които през пет-десет минути тръшват вратата на салона. Някъде е една позната, която след прожекцията ми казва, че й доскучало.

Предполагам, че на всички ни доскуча. Героите са инфантилни, сюжетът е гимназиален и постен и едва се справя с носенето на толкова много голота. Накрая сексът наистина втръсва.

Но може би тъкмо това втръсване е най-важното в този филм. Чък Поланик има едно есе, в което разказва как след като написал “Боен клуб”, го обвинили, че ще насърчи хората да вършат ужасиите, които е описал. Малко след това получил безброй писма от хора, които, оказало се, отдавна мушвали кадри от порно в детски филми, пикаели в супи, организирали бойни клубове. В това есе Поланик говори за вредата от премълчаването на тайните ни фантазии и защитава разказването като начин за смилане на човешкия живот: “превръщаме събитията в нещо, което можем да повтаряме и контролираме, разказваме ги, докато не ги изхабим, докато престанат да предизвикват смях, въздишка или сълза”. Защото докато не ги споделим, историите имат власт над нас, те “ни убиват”. “Колкото по-скоро съумеем да разкажем една история, толкова по-бързо тя ще се износи и ще се превърне в клише и толкова по-омаломощена ще стане нейната идея.”

Не защитавам толкова “Любов”, колкото идеята да има филми като “Любов” и като “Синьото е най-топлият цвят”, да има такива истории. Да не се преструваме, че няма нищо за гледане, че знаем за какво става дума, когато стане дума за секс. Защитавам идеята да разказваме, да деконструираме, да отмятаме и да преминаваме нататък, да търсим следващото смешно. Да превърнем идеята за секса от кинезис (порно) в стазис (изкуство).