Джеймс Франко e почти на 40 и е най-добре познат като киноактьор – способен, холивудски хубав и най-често ангажиран с проекти със спорно качество (от главните му роли без уговорки се спасява само тази в “127 часа”). Но Франко е и артист, на когото само едно амплоа му е тясно. Покрай над 140-те си екранни превъплъщения за последните 20 години, той успя да свърши и друго: да дебютира като актьор и режисьор на театрална сцена, да издаде две стихосбирки, роман и сборник с разкази, да основе музикална група и да пусне първи албум, а в свободното си време да рисува и да преподава на няколко места (“Мил е и знае доста, но хич не взема работата на сериозно. Както някой вече спомена – върна ни писмените работи с най-високи оценки, като явно не ги беше чел...” – из коментарите на негови студенти в Нюйоркския университет). Освен това Франко намери енергия и да режисира двайсетина късометражки, както и още толкова пълнометражни филми, в които е и сценарист, и изпълнител (вярно, средният им рейтинг в Imdb се върти около 5,5 от 10, при положение че 6,5 може да се приеме за долния праг на гледаемите неща...). Предвид трескавата му артистичност с редки точни попадения, има нещо забавно във факта, че най-успешното му начинание досега е под заглавие “Катастрофалният артист” и разказва действителната и съвсем неотдавнашна история на един непомерно амбициозен актьор, режисьор и сценарист. В Сан Себастиан, където през септември 2017-а се състоя премиерата му, “Катастрофалният артист” спечели Златната раковина, а наскоро сред вече достата му награди за играта на Франко, се нареди и холивудският Златен глобус.
“Катастрофалният артист” стъпва на три източника: любовната трагедия “Стаята” (2003), автобиографичната книга на Грег Сестеро, изпълнител на една от централните роли в нея, и една отлична статия в сп. Entertainment Weekly, в която се описва как неправдоподобно бездарният филм се е превърнал в траен обект на зрителски култ. Автор и главен герой в “Стаята” – чудо на безхаберността, захранено с утайката на телевизионната мелодрама и сбъркано на всяко ниво от сюжет до саундтрак, е някой си Томи Уайзо. “Някой си”, защото името му със сигурност е измислено и освен че е катастрофално неартистичен, за него не се знае почти нищо друго. Енигматичен тип с неясен произход на възраст около 40-те по времето на разказваните събития, с развален английски и корав немскозвучащ акцент, с дълга черна коса, смях и движения на развален робот, с тъмни очила, леко денди дрехи и съвършено неясни минало, вкусове, мнения, среда – Уайзо, който мечтае да бъде актьор, но не намира изява, събира екип и сам си прави филм, в който да играе, като го продуцира с взети непонятно откъде шест милиона долара. Премиерата на “Стаята” запраща зрителите, които още не са напуснали салона, в истерия от смях (а да напомня: говорим за трагедия, която завършва със смърт), нещо прещраква и хората започват да споделят едни с други, да гледат втори, пети и осми път, измислят си ритуали, рецитират репликите заедно с героите, превръщат прожекциите в малки шумни празници... и ето че 15 години по-късно “Стаята” продължава да се програмира веднъж месечно по определени кина из Щатите и да събира стари и нови фенове като “Шоуто на Роки Хорър”.
Гледах “Роки Хорър” преди доста време в мюнхенското кино “Музеум Лихтшпил”, където от 24 юни 1977 година го прожектират всяка седмица. Това далеч не е единственото място на света с тази традиция, но е едно от най-старите и гледането в салона е коренно различно от това в интернет: истинските почитатели идват преоблечени, хвърлят неща, пеят и пищят с актьорите, а когато на екрана младичката Сюзън Сарандън хуква да бяга от откачения собственик на замъка, където се е приютила (луд учен “с нисък морал и висока убедителност”, който е и прелъстителен травестит с мрежести чорапи, и извънземно от галактиката Трансилвания), около редовете в киното солидарно хукват поне едно-две момичета. Филмът е лудница, преживяването е лудница, но детинската радост на цялото го спасява от кисели трезви преценки. Допускам, че веселите прожекции на “Стаята” привличат по подобни причини (защото няма нищо на света, което да оправдае изглеждането на целия “филм” насаме с компютърния екран) и тъй като знам, че за разлика от “Роки Хорър” тук няма нито ексцентричност, нито талант, нито съдържание, допускам още, че специалната съставка в химията между публика и автор е съвършената невъзможност Томи Уайзо да бъде поставен в каквато и да е координатна система. “Стаята” предизвиква присмех, но и симпатия, и остро любопитство, и именно това я държи в афиша. Явно и Джеймс Франко е бил привлечен от мистерията, за да пожелае да мине по стъпките на Уайзо с неговия ритъм. “Катастрофалният артист” обаче – безкрайно по-професионален и по-защитим от “Стаята”, разбира се – просто разиграва всичко познато, вместо да разгадае останалото. Той е една голяма лупа, която се спуска над любопитен житейски факт и не анализира, не оцветява, не разбърква като калейдоскоп, а само увеличава даденостите.
През 2013 г. Кание Уест изкара ново видео, Bound 2, което беше такъв връх на лошия вкус, че с все сила пищеше да бъде осмяно. Пародиите не закъсняха и една от тях беше на Джеймс Франко и неговия неразделен приятел Сет Роугън: казваше се Bound 3 и кадър по кадър копираше оригинала – жестове, хореография, атмосфера. Франко копираше сърдития маниер на Кание, а Роугън, с разголени космати рамене и пухкава луничава плът на показ – сексапилните пози и примижавания на Ким Кардашиян. Подмяната на жената с мъж и на черния рапър с актьор, играл Джеймс Дийн, беше единственото отклонение, но именно то представляваше нужната стъпка от неосъзната към търсена смехотворност. И Bound 3 се получи ужасно смешен. В “Катастрофалният артист” липсва всякаква намеса, непълната картина на реалността е дадена едно към едно. Няма разместване и крачка нататък, няма попълване на историята, няма творческо участие. В един момент от “Катастрофалният артист” помощник-режисьорът (Сет Роугън, естествено) пита Томи Уайзо (Джеймс Франко): добре де, декорът тук възпроизвежда точно уличката отпред... защо не снимаме направо на уличката? “Защото това е истинско холивудско кино!”, отговаря Томи. “Катастрофалният артист” възпроизвежда точно част от “Стаята” и малкото известни събития преди, по време и след снимките. И Франко е забележително точен имитатор на Томи... И все пак: това ли е актьорското майсторство, за което го награждават? Разликата между имитатора на Елвис Пресли и актьора, който играе Елвис Пресли, вероятно е в това, че първият го повтаря, вторият го тълкува. От първия се очаква да е като Елвис чрез мах на таза и гелосан перчем, от втория – да е Елвис чрез опознаване и осмисляне.
Случката със “Стаята” е занимателна, няма спор. Сигурна съм обаче, че от поне половината гинесови рекорди може да се изкарат и по-куриозни ситуации за филмиране: историята на жената, способна най-много да облещва очите си, тази на мъжа с най-дългите нокти на лявата ръка, тази на най-високоскачащата лама. При всички положения обаче ценността на евентуалните истории няма да дойде от възпроизвеждане с грим и специални ефекти на очите, ноктите и скока, а от поставянето им в контекст, от заравянето в мотивацията им, от процесите зад фактите. “Катастрофалният артист” е един нелош филм за интересната съдба на един лош филм, без гледането на който “Катастрофалният артист” не е толкова интересен. Проблемът е, че след като човек мине през двата филма, статиите и интервютата (понеже любопитството остава гладно), усещането накрая е за твърде много изгубено време.