Още от първите си минути „Черни пари за бели нощи“ започва уверено и обещаващо. Акушерка (Таня Шахова) посреща млада двойка, мъжът вади плик с пари, но тя му казва „не тук“, отиват малко по-встрани и тогава му кимва два пъти, за да му даде знак, че това е мястото, където подкупът трябва да се осъществи. След това раздава по една банкнота на останалите сестри и се прибира с влака. У дома къта парите в тайна касичка в печката, ляга си след нощната смяна, мъжът ѝ Гошо се събужда. Сутрин е. Двамата спестяват пари, остават им 85 лв. до заветната сума, ако той не ги пипа, разбира се. Превъзходният усет към трагикомедия и абсурд, които Вълчанов и Грозева демонстрират в най-добрите си филми (виж „Слава“), веднага е налице.

Дуото, което спечели „Кристален глобус“ в Карлови Вари през 2019 г. с „Бащата“, се завръща и тази година. По обективни за нас причини това е сред големите събития на фестивала и е вълнуващ повод за гордост, особено когато филмът се приеме добре. Историята този път е съсредоточена върху възрастна двойка – Марина и Гошо, които години наред събират пари от дребни подкупи, за да осъществят мечтата си: да видят „величието на Русия“ – пътуване до Санкт Петербург и Москва по време на Белите нощи, а след това с транссибирската железница да обиколят Русия, Монголия и Китай за 18 дни. След руската инвазия в Украйна туристическата агенция, на която са поверили всичките си спестявания, подозрително изчезва. Заедно с изчезването на парите рухват и представите им за собствените им морални компромиси и за брака им.

Вълчанов и Грозева обичат да смесват хумор, абсурд и социална критика, а това е много подходяща история, в която да вплетат коментар за подменящите се времена, за онова поколение, израснало с дребни компромиси и възхита по Русия, което изведнъж се е оказало самò на спирката. Автобусът е потеглил и никой не пита за тях. Най-страшното е, че светът наоколо се е променил и старите оправдания вече не работят.

Таня Шахова и Иван Савов са великолепни – смешни, тъжни и много познати като образи. Особено в кадъра, използван за плаката, когато се возят във влака с ушанките, загледани мечтателно през прозореца, сякаш пътуват към светлото бъдеще, макар че, без да осъзнават, се движат с пълна скорост към своето минало. Вземете например сцената, в която Марина показва тоалета си на приятелки – сцена, от която дори на Майкъл Скот от „Офисът“ ще му стане неудобно. Болезнено позната битова действителност и ситуации, в които всеки е попадал с родители, лели, чичовци, баби и дядовци. Маниерите, погледите, интонацията – всичко е заковано. Да не говорим за тапетите с бели брези, от които на мнозина им е прилошавало като малки.

Операторът Александър Станишев снима със спонтанна лекота, камерата му често е от ръка, предпочита близки планове и интимност, които прилягат на клаустрофобичните вътрешни състояния на героите. Есенната топлота на цветове допълнително придава една ретро меланхолия, добре обвързана с носталгията по миналото. Монтажът е поверен на Йоргос Мавропсаридис – дългогодишен сътрудник на Йоргос Лантимос. Това е сериозен творчески екип, към който се присъединяват и някои познати актьорски имена от предишните филми на Вълчанов и Грозева. Маргита Гошева играе сестрата на Марина, а Иван Бърнев – нейният зет и шантав шофьор на такси, който държи да пуска записи на аматьорската си банда. Режисьорите Стефан Командарев и Милко Лазаров са в ролите на човек на оглед за апартамент и управител на болница.

Осезаемите драматургични проблеми се настаняват във втората половина на филма благодарение на рязък тонален завой, с който Вълчанов и Грозева се надяват да повишат залога. Филмът спира да функционира като критика на соцносталгията, моралната криза на героите и сблъсъка между две поколения и вместо това предпочита да изследва миналото им, от което на повърхността изплуват лъжи и злободневни прегрешения. Намесва се бутафорен криминален бос, вдигнал нагло крака в задната стаичка на дискотека, в която танцуват петима души. Невъзможно е тази сцена, която би била ефективна в предходната трагикомична закачливост, да ни отведе до сериозния разговор между съпрузите и дълбоките им откровения минути по-късно. Този тонален завой не само ни кара напълно да забравим за Белите нощи и войната в Украйна, но и да изгубим съчувствието, което сме насъбрали към потърпевшите герои. Ако приемем, че дуото режисьори създават трагикомедии, то „Черни пари за бели нощи“ ни убеждава, че работят с превъзходна лекота в комедията, когато стоят на безопасно разстояние от трагедията. 

Ако се фокусираме върху добрите неща, а такива безспорно не липсват, то един от отчетливите моменти във филма е, когато Марина поглежда към купола на „Св. Александър Невски“. Камбаните бият, докато бавното осъзнаване, че е била ограбена, нахлува в съзнанието ѝ. Очертанията на майка Русия – тази жадуваната земя на схемите, утопията на дребните крадци и лъжци – бавно се изпаряват и дават място на трудната за осмисляне представа, че този път шегата е за нейна сметка. Въпреки недостатъците в последната третина на филма, подобни моменти са едни от най-добрите сцени, които Вълчанов и Грозева са правили досега и издигат „Черни пари за бели нощи“ в несъвършен, но учудващо точен портрет на едно болезнено познато поколение.