САРАЕВО 2019: В КРЪГ


от
на г.

САРАЕВО 2019: В КРЪГ

Потъваме и пак се смеем,

изчезваме - какво от т'ва?

Не правим опит да излезем,

дори не ритаме с крака.

Край нас се носи труп изплезен.

Щом може, нека е така.

Из „Потъване нагоре“, Хиподил

Така нареченият „преход“ от социализъм към демокрация може би е приключил, след като киното ни започна да се занимава с резултатите от него. Депримиращи констатации прозират дискретно или явно в „Каръци“ (2015) на Ивайло Христов, „Безбог“ (2016) на Ралица Петрова, „Урок“ (2014) и „Слава“ (2017) на Петър Вълчанов и Кристина Грозева, дори в нежния „Аве“ (2011) на Константин Божанов. Но най-буквалната дисекция на обществения разпад откриваме в последните два филма на Стефан Командарев: „Посоки“ и новия „В кръг“, чиято световна премиера се състоя в рамките на основния конкурс на фестивала в Сараево и получи наградите за най-добра женска роля (Ирини Жамбонас) и на уеб портала за европейско кино Cineuropa.

„В кръг“ е втора част от диагностичната социална трилогия на лекаря по образование Командарев, която с трагикомичен апломб регистрира симптомите на разпад в разпокъсаното ни общество. Докато в „Посоки“ барометрите на екзистенциалната и битийна несрета са таксиметровите шофьори, тук честта се пада на полицаите. Мястото на действие отново е нощна София, а моментът е конкретно обозначен – в навечерието на задаващия се 10-ти ноември, който ще закове 30 години от паметния кадър със стреснатия Живков и неочаквано връхлетялата ни „свобода“. Медийната злободневност отново е контекстуален фон, а полицаите, подобно на таксиметраджиите, бродят  из мрачно-мърлявите градски селения като опърпани ангели-хранители и кърпят дупките на пробитата система. Доколкото им е по силите. Цинични, претръпнали и уморени, те съпровождат съдби и колекционират куриози, докато тушират бруталността на видяното и преживяното с псувни и вицове. Маршрутите им обхождат квартали и коптори, болници и гробища, вмирисани старчески домове и изтърбушени бивши кина; натъкват се на трупове, семейни скандали, пребити деца, безпризорни старци, обезчестени гробове, пияни мутри, истерични мутреси; мизерия и грубост, зловония и запуснатост. И корупция, разбира се, на всички нива. Разговорите помежду им жонглират с комунизъм и демокрация, статистика и новинарски спекулации, теории и просташки лафове. Има и любов – малко инкогнито и малко на въпреки, като, по всичко личи, всяко светло нещо в българския живот.

Ако изреденото дотук звучи банално познато, не ви се е сторило: резюме е на ежедневно заливащия ни апокалиптичен нюзфийд, от който ту настръхват коси, ту потъват гемии. Но и на истински полицейски истории, събирани от филмовия екип със съдействието на реални прототипи, които на фона на криминалните новини от премиерната седмица на „В кръг“ в Сараево звучат като детски приказки. Желанието на Командарев е да реабилитира имиджа на тази презряна, но важна професионална прослойка, чиято принципна роля е да въдворява ред и възвестява справедливост, но в ситуация на повсеместен произвол функцията ѝ е сведена до спасителна и утешителна. За щастие, груповият полицейски портрет не е едностранчиво идеалистичен. Наред с подвизите е изтипосана и немарливостта през драматургичната рамка с намерен до железопътна релса труп, който екипите подмятат едни на други с инерцията, с която всички ние си прехвърляме отговорност. Нихилизмът, структуриращ за българската Модерност, е „залог във всеки разговор, съдържа се спотаен във всяко слово и мисъл“ и изкристализира в хашлашка поезия – парчето „Потъване нагоре“ на Хиподил, което звучи с финалните надписи. А най-симпатичното му проявление е осъзнаването (през реплика на един от героите), че дали живеем на улица „Класова борба“ или „Европейски път“, разлика няма; тази обръгналост на лозунги и идеологии, която ни прави здравословно скептични към политическите доктрини.

Чисто стилистично, формулата на “В кръг“ повтаря дословно тази на „Посоки“, но скечовите епизоди са по-изобретателни (макар и предвидими), диалогът е по-малко клиширан, а смешният плач е по-неподправен. Филмовата фактура е все така аскетично-натуралистична, а актьорската игра на кажи-речи същия като в „Посоки“ ансамбъл е най-голямото естетическо достойнство, което бе заслужено отбелязано. Мелодраматичните епизоди са умерено сълзливи, комедийните са освежаващи и при все отсъствието на артистичен полет и пространство за лична интерпретация (защото всяко драматургично заключение е ясно изведено), филмът вълнува и се съпреживява.

В този смисъл, „В кръг“ е стопроцентово български с все позитивните и негативните конотации на това определение. Съдейки по бурните ръкопляскания на крака в премиерната вечер, явно се припознава и като автентично балкански.