Още преди да е излязъл по екраните, новият филм на Ивайло Христов се оказа с няколко престижни награди, включително „Златен Свети Георги” на Московския кинофестивал (а новото българско кино беше стигало най-много до сребърен за „Дзифт”) и цели два приза от нашата критическа общност (на фестивалите „Любовта е лудост” и „Златна роза”). Въпреки това, получавайки голямата награда на „Златна роза”, Христов внезапно обяви, че „Филмът” според него е друг – „Семейни реликви” на колегата му Иван Черкелов. Приятно е понякога да си имаме работа с такива хора и дори да пишем за тях.
С режисьорските си филми до момента – „Емигранти”, „Приятелите ме наричат Чичо”, „Стъпки в пясъка”, Ивайло Христов се заяви вече категорично и почти героично. Умее да работи с актьорите, има нюх за сътрудници и съмишленици (Георги Дюлгеров, Людмил Тодоров), фестивалите не го подминават с наградния си фонд. Върви му. И има настоятелно преследвано желание да отговори на някакви свои терзателни въпроси. А те така приличат на наши собствени вътрешни питания, които по инерция подминаваме, увлечени от повечето филми на показ у нас.
Изброените кинопроизведения на Христов бяха скоропостижно отбелязвани и хвалени, но единствено, за да бъдат бързо забравени. Всъщност в тях героите все още декларираха съдбите си или ги излагаха някак протестно и истерично. Тезата избиваше на повърхността, а оригиналността и търсенето на по-труден и деликатен път за въздействие имаха привкуса на артистична обреченост. Докато в „Каръци” персонажите хващат автора в здравата си хватка и, сякаш против волята му, сами повеждат нещата, някак почти епично. Поне такова е впечатлението и това е постижение за филм, който търси някаква вярна картина на обществото и неговите истински герои (или по-скоро антигерои) със симпатията на съучастник.
„Каръци” е особен род преживяване в българското кино. Рядко ни се е случвало такова, затова по-добре да се абстрахираме от наградите и биографиите на хората, предоставили ни го, и да се сблъскаме лице в лице със самия филм. А той разказва една история, която ни става все по-позната във всеки миг. Тя е нашата история от последните години, която не бихме искали да имаме.
Ако съществува филм за прехода, който нашето кино успя да направи, това е този – „Каръци”, колкото и изненадващо да звучи. Той улавя една моментна картина на живеенето ни, един стопкадър на нашето битие, след който обаче всякакво развитие е спряло, настанало е мъртвило, един омагьосан кръг на повтарящи се ситуации. И героите на филма не могат да излязат от него.
„Каръци” говори прямо и талантливо за преминаването от фазата на заблуда, илюзии и незрялост - в зрялост, която обаче е неосъзната и като че ли невъзможна. Целият този сякаш необратим процес виждаме от смешната му, човешка страна, което ни служи малко като упойка, но с временно действие, само докато гледаме филма.
Иначе, ако се абстрахираме от известната тромавост в началото и леко клишираната завръзка (лошата ученичка със самотната майка е преекспонирана ситуация), оттук нататък всеки герой добива някаква своя автономност, къде агресивно, къде деликатно вклинява своята история в общата, и точно като в най-добрата драматургия детайлът и краткият кадър набелязват и разказват единичната му лична история. Привидно главните герои са двама - лошото момиче Елена и Коко, който иска да се влюби в нея, или май по-скоро да стане като нея. Постепенно до тях се налепват приятелите на Коко, като доброто и лошото ченге, но винаги под ръка, директорът на училището в патриархалната си депресия, учителките – безмълвни и вечно пушещи като двойкаджийки. И за силно комичен ефект, когато най-после въобще проговарят, едната издава силно руския си акцент.
Всички герои се страхуват един от друг и са заредени с комична агресия. Ако някой иска да се прави на добър, много лесно му пада обвивката и отдолу пак избликва фатализмът му. Учителите ги е страх да бият учениците, защото ще ги накажат, но им се бие. Учениците не се страхуват от родителите и учителите си, а само от по-авторитарните младежи, които пък от своя страна налитат лесно на бой, но ги е страх от малки кучета. Една епохална верига на общество, заредено с животински страх и мечти. Мечтите за хубава музика са мечти за здрав секс, сексът е начин да се наложиш над другия, сълзата по време на концерт дори прераства в желание за хомосексуална връзка (при импресариото на рокгрупата). Никой не иска ролята на положителния герой в живота, тя не е престижна, а жалка и опасна, и е обидно да я изпълняваш. Главният герой Коко се засяга най-вече от определението „свястно момче”, какъвто не иска да бъде, и би ударил най-добрия си приятел, стига да не е така слаботелесен. Предпочита да се напуши, да открадне, да спечели най-опърничавото момиче, а ако то не даде, някое друго. Срамува се само от това, че гледа болната си баба и гладува.
Хубавият и общо взето весел ефект от филма е резултат от наслагването на верни реакции и точни аналогии, от липса на украсяване на общата картина, както и от желанието на всяка цена да се стигне до що-годе приемливо заключение. Лекият, невротичен и остроумен диалог, комплексарските претенции на героите, визуалните лоши шеги и аналогии нямат нужда от допълнителни обяснения, но зрителят не е подценен, а е някак сприятелен с филма, дори и да не е доловил всеки нюанс. И защо не – разказва се за хулиганка, мечтаеща да стане певица; добър внук, гледащ баба си, защото родителите му са в Гърция (тъй като „парите не растат по дърветата”); рок група, изпълнена с вътрешни и външни противоречия, принудена да триумфира сред ученичките, но и да изпада в неловки ситуации сред миньорите от Бобов дол, дошли на концерта с каските си и физиономии на обречени. Зрителят почти неволно е спечелен на страната на филма и героите. Но защо ли? Това е коварен въпрос, както и самият филм е крайно коварен.
Всъщност „Каръци” упражнява истинското си въздействие върху нас по-късно, като някакъв нов вид биологично оръжие. Ако веднага след като го изгледа на човек му идва да прави кино, да композира песни или да се влюби, скоро пристигат и горчивите помисли. Защото всъщност това е един крайно жесток филм, нищо че благовидно го прикрива. Всеки герой в него се чувства измамен, обиден от живота и иска да е на мястото на някой друг. „Прецакан” е основното душевно състояние и усещане на старо и младо в това нещастно градче. В понятието „аутсайдер” Христов успява да артикулира болезнено нещо много нашенско - усещането ни, че да си карък е карма, („Това сме го учили по литература”, както казва един от героите), то е съдба, орисия. Това е белязаност. И каквото и да се случи на героите, те не узряват, а го приемат като нов аргумент в бездната на това си усещане за света и хората. Да си карък не означава само да си роден в България. А означава, че дори да си интелигентен, духовит и симпатичен, се чувстваш измамен от целия свят. Докарали сме го дотам, че искаме да се чувстваме аутсайдери, за да не бием на очи. Дори когато един от героите във филма се опитва да се самоубие, уморен от подигравките на живота или съдбата, то пак е смешно и жалко, както когато отива „на жена”, за да се излекува от любовта. Няма истински лек за привидни рани, а и истински рани няма. Всеки от героите иска нещо специално, нещо велико и дръзновено на пръв поглед, но като не стане отведнъж, се примирява и е готов на минимума, само и само да получи нещо даром от живота, нали бил кратък. Малко бърз секс, поцелуване, пари от джобовете на малките ученици, каквото и да е. Не ставаш за нищо, ако не получиш нещо, независимо какво даваш или правиш, какво искаш или мечтаеш – това е философията на персонажите на екрана.
Героите на Христов категорично отказват да забележат всички съвпадения и обстоятелства, които работят в тяхна полза, и продължават да се възприемат като жертви. Вярно, че се борят по своему – изпитват приятелски и жалостиви чувства, не се втеляват чак толкова от жалките си провали и могат да продължат напред все едно нищо особено не се е случило. Това е великото, но и бедата, едновременно. Всесилно е чувството, че си прецакан и изворът на енергия и вдъхновение идва само когато направиш нещо гадно на някого, върнеш си го и продължаваш по старому, мислейки си, че всъщност „не се предаваш”. Мирише не на диагноза, а на прогноза. Страшното е настъпило, а ние си мислим, че е Хелоуин.
Има само трима герои във филма, които се опитват да се измъкнат. Това е лудата баба с Алцхаймер на Коко, която все бяга към границата – наистина, за да избягаш от родината си трябва да имаш пълен Алцхаймер. И барабанистът на рок състава, който се опитва, къде заради лична обида, къде не, да спести на местните момичета капана на баналните им недевически трепети. Третият герой, няма да издаваме кой е, бяга като опарен от града. Или както Чарли Чаплин потегляше нанякъде на финала на филмите си.
Като цяло сюжетът си прави лоши шеги с повечето герои, но това е заложено и в собствения им житейски избор, който само привидно е принудителен. Коко, мърлявият и вечно хленчещ герой, нелепо намира своя антагонист в Ники (също идва от Николай), фронтмена на рок бандата, любимец на ученичките във вечна криза на първата възраст. Всъщност те са като две лица на едно и също нещо – хроничното неудовлетворение, при единия, превърнало се в рутина. Накрая никой от персонажите не е доволен, ближе си раните и се чувства силно засегнат.
А зрителят явно е задоволен, въпреки че катарзис и у него няма. Всъщност той не се е присмял на себе си, гледайки филма, а само на собствената си липса на късмет. Затова филмът, на вид така непретенциозен и добронамерен, не е безопасен. Прилича на някаква мешавица от да речем проникновеното кино на Людмил Кирков с неговото точно око за всекидневния крах и триумф (като в „Оркестър без име”), и на опрощаващата, но болезнена правдивост на филмите по сценарии на Георги Мишев („Вилна зона”, примерно), където ти идва да убиеш героите, след като си се смял с тях.
„Каръци” се представя за приятен събеседник – окрилява те, усмихва те, но после като се сетиш какво всъщност е трябвало да преглътнеш, ти остава усещането, че си бил измамен и ти. Пълен карък си, да се забавляваш със собственото си перманентно състояние и да ти е кеф, че някой ти въвира истината в очите.
Но, съдба. Съдбоносна и даже събирателна.
