“Браво, браво вам, безбройни,
вам, безименни герои! 
Вам, които тук ви нема 
в тази мъничка поема...”

В “Слава” Вапцаров е изрецитиран като политически кич от дете на пресконференция, Яворов е изпян като кръчмарска песен от автора на “Пирамиди, фараони”, а безименните герои са осмяни и грубо изтикани от картината. Не, всъщност не в “Слава”, а в една днешна България, която се стича по пътечките на най-малкото съпротивление и в която всеки смислено работещ ориентир – човечност, ученост, достойнство, ред – е подменен с евтина, нетрайна имитация. “Слава” обаче, за разлика от темата си и въпреки гузното усещане за реалност, което създава, е друго: ясна, ненаивна, конструирана с разум и вкус система, в която и хората, и детайлите имат значение.

Това е вторият пълнометражен филм на сценаристите и режисьори Кристина Грозева и Петър Вълчанов и е своебразно надграждане на дебюта им “Урок”, чийто начален тласък също беше даден от реална новина в пресата. В “Урок” Маргита Гошева беше учителката, насилена от обстоятелствата да постъпи криво, за да запази правото, а Стефан Денолюбов – отвратителната есенция на новото време, мазният лихвар изнудвач. В “Слава” същите актьори отново танцуват сбъркан танц за двама, само дето тук Стефан Денолюбов с майсторска лекота влиза в кожата на симпатичния главен герой (заекващ кантонер с брада-обет и любим ръчен часовник, чието отнемане отприщва цялото действие), а Маргита Гошева е противната му символична партньорка (пиарка на Министерство на транспорта – лъскава, плитка и безогледна).

Сюжетът на “Слава” е внимателно премислен, фино усложнен и – нищо че случката сама по себе си е занимателна и достатъчна за пълнеж на филма – не е самоцел, а преходна фаза в общуването със зрителя, повод за размисъл. Кантонерът Цанко Петров намира куп пари на релсите и ги предава на властите – в този рядък жест на почтеност Юлия Стайкова, шефка на отдел “Връзки с обществеността” на гнилото от скандали Министерство на транспорта (в ролята БНР със специфичната си учрежденска аура), веднага вижда сгоден случай да отклони вниманието от нехайния и несведущ министър, и го прави успешно, като организира шумно награждаване за Цанко. На церемонията е достигната и задмината критичната точка на фалша и всичко тръгва надолу. За разлика от “Урок” обаче в “Слава” за главния герой изходът от ситуацията не е нито ободряващо абсурден, нито парадоксално въздигащ.

Въпреки че тук и там извиква спазмодичен смях, България в персонажите на Грозева и Вълчанов е правдив и плашещ триумф на повърхностното, на ужкимското. Някакви хора си играйкат с другите, с професиите си, с бъдещето (нишката с изкуственото зачеване оставя повече неудобство, отколкото радостно предчувствие) и дали това, че са некомпетентни да направят нещо качествено и безчувствени към разликата между зърно и плява, е следствие или причина, няма значение. Резултатът е еднакво плачевен. Бай Ганьо отдавна не е смешен образ в българската култура – той е откровено демоничен. Демоничността му е битова, всеобемаща, съсипваща основите. И ето че в “Слава” вече самият вътък е байганьовски – цялото, базата, градивото. Онзи, който изпъква над всичко, изпъква защото недоразумение е не той, а всичкото. Цанко е обикновен, облъскан, гаснещ, нито особено интересен, нито вдъхновяващ (и никак не е нужно да му се додава нечистота, за да се обясни, че не е бял и невинен: сценката с уличницата е може би единственият прекален опит за характеризиране във филма) – единствената му отлика е упоритото придържане към един принцип...

Има един голям европейски мислител, Жан Амери – роден в Австрия, оцелял от Аушвиц и Бухенвалд. Неслучайно една от най-неговите теми е изтезанието: “Още от първия удар [изтезаваният] губи доверието си към света, тоест убедеността, че другият, по силата на писани и неписани договори, ще се съобразява с него, ще уважава физическата и метафизическата му същност... Ако ще имам доверие, то върху кожата си трябва да чувствам онова, което искам да чувствам... не и да понасям беззащитно онази моя противоположност, в която се е превърнал моят себеподобен... Надеждата за помощ, увереността в получаването на помощ е една от най-ценните придобивки на човешкото същество, а впрочем и на животното...” Защо цитирам това? Защото нормалният живот на Цанко в “Слава” – типова среда за повечето от нас – по описание почти съвпада с онова, което за цивилизования свят е мъчение: невъзможност да повериш добруването си на другия; възможност другият да нарушава по свое усмотрение конвенциите помежду ви и да ти причинява собствените си изкривявания; липса на помощ и надежда. Някой пита Цанко как си обяснява безпардонното отношение към него. “Манталитет”, отвръща той.

И някои разпръснати наблюдения. Добронамереният съпруг на лъжливата Юлия е разказваческа находка: видимо дезориентиран, но неясно доколко и за кое (Китодар Тодоров е великолепен в нееднозначния си дискомфорт), той периодично се явява като маша на съдбата и дори не го забелязва. Пулсът на филма е, както в “Урок”, напипан точно: без развлачвания или прибързвания. Тук-таме има блестящи малки хореографии, в които преден и заден план общуват плодотворно – например отлично разиграната среща на съпруга с Цанко и разливането на бозата. Появата на приятели режисьори в епизодични роли е симпатично свидетелство за колегиалност: Милко Лазаров (“Отчуждение”) е убедителен в ролята на телевизионния водещ, Ралица Петрова (“Безбог”) играе отегчена редова полицайка, Николай Тодоров (“Три дни в Сараево”) – неприятен инспектор. Камерата на Крум Родригес пак е вярна на зададената от сюжета задача. Юлия е нова фигура за нашата реалност и кино: истински spin doctor. На такива като нея беше посветен умният датски сериал “Правителството” – с тази разлика че творческото, високоадреналинно управление на кризи в Дания няма как да се сравни с първосигналното замитане на боклук под килима у нас. Второстепенните герои – изпълнители на протоколи, процедури и ритуали без човешката сърцевина, нужна, за да събере всичко това в нещо смислено – изясняват и подсилват атмосферата като хор в операта. Впрочем “Слава” завършва изобретателно именно с музиката от оперен хор (този на циганите от “Трубадур”, които в оригинала възпяват неуморния си труд) – чрез нея от мъчителната финална сцена елегантно са отстранени и звук, и картина.

За онези, на които реалността е дошла до гуша: “Слава” не е прекопирано парче от нея, а интересно представена реалистична история, която успоредно с тягостния размисъл носи и естетическа наслада. За онези, които с право смятат, че разказът за почтен човек в момента е обречено начинание: не, разказването се е получило много добре. Друг е въпросът, че живеенето “в момента” може и да е обречено.