„По повод един атентат“ не е за вас, ако искате да гледате нещо с високo production value (публиката на български филми напоследък се е научила на по-скъпo изглеждащи продукции), тъй като филмът е направен със скромни средства и наподобява по-скоро дълго видеоесе. Съкровищата на филма ще бъдат пропуснати от невъоръженото око. Ще ги оцени зрителят, който споделя интересите на автора и е поне малко вътре в темата. Аз по случайност съм такъв зрител и за целите на този текст ще предположа, че и вие сте.

Ценното в документалния филм на Асен Владимиров са редките архивни кадри, документите от полицейските досиета и историографската плътност на наратива, която е максимална за времетраенето от 84 минути. Разказът започва от кулминацията – убийството на югославския крал Александър от Петер Келемeн, фалшивата чехословашка самоличност на българина Владо Черноземски, което пък е фалшивата самоличност на Величко Керин, рожденото име на атентатора. Оттам филмът поема на обратно и проследява събитията, довели до убийството.

Струва ми се, че Асен Владимиров (и продуцент, и режисьор) не е взел достатъчно категорично решение дали това трябва да бъде филм за Марсилския атентат, или за самия Владо Черноземски. Асен Владимиров е заявил ясно намерението си, именувайки филма „По повод един атентат“ (а не „атентатор“), само че отдавайки се на фактологическа детайлност, той все пак ни разказва достатъчно много за Владо Черноземски, така че да изпъкне мистерията на неговата личност като самостоятелна тема. Историческият контекст е несъмнено важен, но е вече познат от учебниците, докато личността на Черноземски никога не е била проучвана и драматизирана отделно. В учебникарския наратив атентаторът обикновено е напълно вписан в атентата, личността му е инцидентна за делото – и дейците на ВМРО наистина така са схващали себе си, като инструменти на революцията, – но когато Асен Владимиров започва да ни открехва и за субективната страна на историята, тогава ние виждаме как ВМРО и Марсилският атентат на свой ред се вписват в живота на Величко Керин.

Петер Келемен, името на фалшивия паспорт, с който заминава за Франция, за да не се върне, е вдъхновено от името на Спиро Келеманов – друг македонски стрелец и бивш алкохолик, на когото Гоце Делчев е подал ръка и го е извадил от дъното, също както Иван Михайлов помага на Величко Керин, като му дава му оръжие и мисия, превръщайки го в монаха терорист Владо Черноземски, верен до гроб лично на него. Историкът Калоян Васев в излязлата си също през миналата година биография на вожда на ВМРО нарича Черноземски перфектната функция на волята на Михайлов. Начинът, по който той се забърква с ВМРО, как става един от първите поклонници на култа към личността на Ванче, лоялен като куче на господар, как фалшифицира миналото си, обладава няколко самоличности и изпълнява най-опасните поръчки, затъвайки все по-дълбоко в нелегалност, от която няма връщане, а с нея и в аскетизъм, вегетарианство и окултизъм – странни увлечения за човек, който започва кариерата си като шофьор, – всичко това иска свой художествен филм или сериал със солиден бюджет. Асен Владимиров е свършил доста от трудната подготвителна работа, която ще послужи един ден за направата му. Той вече е очертал силуета на Черноземски като запален динамит, само фитилът на който води до Иван Михайлов, но взривното вещество е нещо друго, може би предмет на психоанализата.

Филмът ни води от поражението във войните, през сръбските издевателства в Македония (откъдето бягат предците на Асен Владимиров), Майския манифест, покушението срещу Тодор Александров, вътрешните борби в македонското движение и знаковите убийства, възложени на Владо Черноземски във връзка с тях. Авторът на филма не се впуска в никакви фракционни пристрастия, съхранявайки обаче ангажираното си отношение към съдбата на Македония, предопределено от произхода му. Това често е много трудно за историците. Скъсиш ли веднъж дистанцията, обикновено се въвличаш в интригите на мъртвите, но Асен Владимиров успява да стои на патриотична позиция, която може да се нарече „ортодоксално“ македонска (за правото на македонските българи да се борят против асимилация), но не и „михайловистка“ (насочена против другите фракции, възникнали след убийството на Александров).

Първото политическо убийство, уловено на камера, а заедно с това и последното, за което има народна песен, Марсилският атентат обитава междина във времето, междина в съзнанието и паметта. Филмът отделя значително внимание на начина, по който се е отразило събитието в медийното въображение на епохата – подход, който сме виждали в предишни филми на Асен Владимиров като „Брейкинг нюз“, документалния му разказ за военните кореспонденти в Руско-турската освободителна война.

Показани са снимките на мъченическото тяло на Черноземски, съсечено от френски офицер и линчувано от тълпата. Уважавам такова безкомпромисно показване на gore, защото това е начинът, по който самите мъченици биха искали да бъдат видени и защото без тази естетизация на насилието едва ли можем да ги проумеем. Някога това се е правело от християнската иконография, а в 20. век – вече от обектива на камерата. Това е същата битка, само фронтът е друг, казва Михайлов на Черноземски, когато го изпраща, имайки предвид връзката между македонската и хърватската борба, ала това изречение може да бъде четено на много нива, включително и религиозно. Без да видим отпечатъка, който сблъсъкът с историята оставя върху тялото, не можем да провидим това отвъдно измерение на борбата.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.