Светът е такъв, какъвто е. Очукана синя врата, детски шум, учителят крещи. Селските момчурляци стоят опулени. Едно дете си е донесло домашното на хвърчащ лист и над него се сипят заплахи. Тръгват си, тетрадката за домашно (за пореден път) остава не където трябва.
Черноокото момченце, което я намира, е преизпълнено от желание да спаси приятеля си.
За да предотврати катастрофата обаче, то трябва да стигне до съседното село и да намери дома му. Имаме герой, път, и подвиг, всичко в невръстни, ежедневни мащаби. И препятствията са до болка познати и също тъй непреодолими – майката го хваща да бави бебето, селските дядовци го спират да го поучават, случайни хора го пращат по дребни задачи (с възпитателна цел, разбира се), някой (о, Боже!) къса лист от заветната тетрадка, за да си сметне нещо. Като при Ахил и костенурката – всяка частица от време се цепи на още по-малки парченца и ти не можеш да минеш нататък.
Всъщност няма никакво значение дали е тетрадка или светият Граал. Без никъде да изпада в алегоричност, филмът следва отблизо изразителното лице на детето, отчаяните му жестове, лутането от една уличка на друга, и у зрителя се събужда почти физическият спомен за всеки път, когато е искал да стигне до друго човешко същество, да му помогне, да направи нещо, което да възвърне поне част от равновесието в света. И препятствията ни вбесяват тъкмо защото са толкова тривиални, колкото си ги спомняме – дребни, неважни, банални и непреодолими. Когато момчето най-сетне стига в селото, вече е твърде тъмно – и се оказва, че дори не знае достатъчно за своя приятел, за да намери дома му.
Това е история, оголена откъм всичко излишно – като селска песен, в която внезапно дочувате плача на Гилгамеш. След нея – десет години след нея – ще си спомняте грапавините по варосаните стени, някоя безкрайно позната ви реплика (иранските села, явно, не са много по-различни от нашите), парещия прах по виещия се междуселски път и пресекливата, задавяща надежда да минете през влудяващата нищожност наоколо и да успеете да помогнете някому.