„Младост“ на Паоло Сорентино би могъл да носи името и на други софийски квартали като „Надежда“ и „Дружба“. Най-малкото, защото Майкъл Кейн и Харви Кайтел са стари приятели като класическата комедийна двойка Уолтър Матау и Джак Лемън, но на терена на европейското арт кино, а не на фарсовата комедия. Донякъде приличат и на старчетата от „Мъпетите“. Не става ясно как и кога са се запознали, но е очевидно, че са приятели от десетилетия. И имат ритуала да почиват в един и същ хотел в швейцарските Aлпи.



Преди единадесет години италианският режисьор вече имаше филм („Последствията на любовта“) за човек (Тони Сервило), живеещ в хотел по тези места. Явно това пространство има обсесивна власт над въображението му. За разлика от други филми за хотели като „Миналата година в Мариенбад“ или „Гранд хотел „Будапеща“ в „Младост“ има нещо, макар и с различен интензитет и дълбочина, от големите пиеси на Чехов и санаториумните истории на Томас Ман.
С неочаквано сресаната си назад коса Майкъл Кейн този път е получил ролята, която традиционно би трябвало да изпълнява именно Сервило. За Сорентино той е, поне на формално равнищe, това, което е Мастрояни за Фелини. Във „Великата красота“ имаше, меко казано, силно влияние от „Сладък живот“. Тук по-слабо се усеща аурата на Фелини и тя е по-скоро от „8 и ½“. Кейн, за разлика от италианския му колега, има закрилническо и чисто бащинско присъствие. Не защото има дъщеря, играна от Рейчъл Вайс или защото в друг филм е иконом, грижещ се за Брус Уейн от дете.



Двамата приятели споделят само хубавите неща помежду си. В разговорите си размишляват с хумор и самоирония. Зазяпват се в чудатите гости на хотела. В едрия мъж, приличащ на Марадона („Това той ли е?“) с голяма татуировка на Маркс на гърба. В мис „Вселена“, която не е задължително глупава. В актьор-звезда, който се снима и в смислени ленти, но е известен с блокбъстъри. Кой си? Вярно ли е клишето, в което си поставен? Пасва ли образът, който имат за теб или не? Това са някои от първите въпроси в структурно добре оплетената паяжина на филма. Често прокапват реплики и шеги за простата, проблеми с уринирането и паметта и кой с кого евентуално е спал някога, сякаш в друг живот. Ако не виждаш назад, какво ти предстои да съзреш пред себе си, освен носа и гроба?



Мик Бойл (Кайтел) е режисьор-ветеран, който се подготвя за пореден (или последен) филм, който да бъде негов завет. Фред Балинджър (Кейн) е диригент и композитор, който в ненадейна сцена в ключа на магическия реализъм, ръководи мученето на кравите и звънът на чановете им. Иначе се е оттеглил от професията си и по дълбоки лични причини отказва персонална покана от английската кралица да дирижира най-известните си композиции. Дирижирането и режисирането във филма са едновременно буквални и преносни. Развита е идеята, че за да можеш да продължиш живота си, трябва да можеш и да пуснеш юздите, да се откажеш от властта си. Да се оставиш животът да те дирижира и режисира и да се адаптираш към настоящето. Да осъзнаеш, че на живата сцена си тленен човек и просто участник. А друг актьор може да ти открадне и жестовете, за да изиграе Хитлер, например. Филмът показва два възможни сценария. На смирението и на стъпката отвъд депресивната меланхолия. Можеш да приемеш упадъка на плътта и тялото, да откриеш последните лъчи в здрача на битието и да удържиш достойнството си пред неизбежния разпад. Или по своя воля да режисираш слизането си от житейския подиум.



„Младост“ влиза директно в съвременната поредица от филми за остаряването, които продължават по един или друг начин това, което Бергман е правил в „Поляната с дивите ягоди“, Куросава в „Да се живее“ и Озу в „Токийска история“. Поредица, която може да включва заглавия като „Любов“ на Ханеке, „Небраска“ на Пейн, „Историята на Стрейт“ на Линч. Или и по-конвенционалния „Г-н Холмс“ с Йън Маккелън, този съвсем нов прочит на стария детектив.
„Младост“ е лесно да бъде харесан. С напрегнатото си спокойствие той е омайващ и изкусителен. С лекота, размах и майсторство задържа вниманието. Пред очите в продължение на два часа е удържан в здрава и лъстива хватка на недвусмислено красив и прелъстителен спектакъл. Прецизен поток от образи, който щедро и почти до злоупотреба пирува и черпи вода от филмовия извор на младото, телесното и интересното. За много зрители тази вода откровено опиянява и разширява естетическия и буквално персоналния хоризонт. И те биха се припознали в думите на Малкият принц: „Жаден съм тъкмо за тая вода, дай ми да пия“.

Над коктейла от сериозност, истина, сладост и патос са надвиснали обаче и тежките съставки на кича и евтината сантименталност. Въпреки това те засягат. Касаят гледащия по прост, ясен и директен начин. Въздействат върху рецепторите, личната памет и нервната система. Пред тленността и равносметките е трудно да има равнодушие. Без значение дали крайното мнение за „Младост“ ще бъде, че е по-скоро епикурейски развлекателен или че е наистина сериозно изследване върху човешкото състояние днес. Съвсем скоро ще видим накъде точно е поел Паоло Сорентино. В момента той снима „Младият папа“, сериал, в който Джъд Лоу е новоизбран глава на католическата църква.