Още в първите си минути „Електрическата Венера“ обещава история за любов, изпепеляваща като мълния, мощна като електрически заряд. Въпреки това филмът се усеща като в режим на тока – подходящ за романтична вечер на свещи, дезориентиран, макар и с някои проблясъци. Пиер Салвадори, отчасти отговорен за разхвърляния, съшит с бели конци сценарий, прави всичко възможно с режисурата, за да изгради цветен и ексцентричен свят, населен със симпатични герои. Резултатът е един безопасен филм, далеч от всякакви провокации, който с еднакво добронамерено безразличие можем да гледаме по време на откриването на тазгодишния фестивал в Кан (след което скоропостижно да го забравим, разсеяни от далеч по-добри филми) или да пуснем на семейството си по време на вечеря (и без това гледайки в храната си, няма да пропуснем много).

Историята е наивна, но в това ѝ е чарът. Сузан (Анаис Демустие) е цинична млада жена, която работи като карнавална изпълнителка в пътуващ панаир недалеч от Монмартър през 20-те години на миналия век. За да свързва двата края, тя участва в опасна атракция, в която тялото ѝ служи за проводник на електричество, а дълга опашка мъже се вие, за да усети искрата на нейната „електрическа целувка“. Израснала в свят, в който любовта струва трийсет сантима, тя страни от романтиката, докато не среща Антоан (Пио Мармай) – измъчен артист, престанал да рисува от мъка по наскоро починалата си съпруга Ирен (Вимала Понс). Тук заиграват добре познатите механизми на романтичната комедия: случайната среща, неловкото недоразумение, невинната лъжа, която прераства в огромна заблуда.

Така Сузан започва да се преструва на гадателка, способна на контакт с мъртвата Ирен, и с помощта на приятеля и галерист на Антоан, Арманд (Жил Льолуш), да припечелва стабилна комисиона от възвърналото се вдъхновение на художника и неговите скъпи творби. Измамата върви по план – фалшивата ясновидка провежда сеанси с опечаления всеки ден, като междувременно тайно чете дневниците на починалата, за да изиграе ролята ѝ по-достоверно. Подобно на „Магия в полунощ“ на Уди Алън, отново любовна история между скептик и мнима спиритистка (впрочем също недотам проникновена), сред лъжите постепенно започват да се прокрадват и истински емоции.

Оттук нататък вече знаем какво да очакваме – Антоан се влюбва в Сузан, която пък, имитирайки Ирен, също се влюбва в него, а самата Ирен, оказва се, е обичала Арманд… и така нататък. Изобилните интриги наводняват филма с нагласени връзки между героите, за които често не откриваме достатъчно убедително оправдание. Проблемът тук е предимно драматургичен и от толкова много сюжетни столове тримата сценаристи – Беноа Графен, Бенжамен Шарби и самият Салвадори – сядат на земята. В един момент гледаме филм за любовта, в следващия – за експлоатацията на таланта и влиянието на парите, след малко – за изкуството и вдъхновението, и от старание да се каже твърде много, в крайна сметка не се казва кой знае какво по никоя от тези теми. Положението е спасяемо до кулминацията, която залaга върху добре познатата трагедия на Ромео и Жулиета и е мързеливо измъкване от нуждата от по-оригинален финал.

Начинът, по който са разказани двете успоредни сюжетни линии на Сузан и на Ирен, е най-силната страна на филма както сценарно, така и режисьорски. Салвадори допринася с хъс, креативност и известен максимализъм, като експедитивно тласка действието напред и при всяка удобна възможност вмъква стилизирани сцени, за да подсили усещането за субективността на спомена. В енергичния си монтаж Ан-Софи Бион се възползва от визуалното разточителство на режисьора и от движението на камерата, за да прелее миналото и настоящето през погледа на героинята. Именно живите монтажни връзки, които си взаимодействат хармонично с всеки друг елемент на филма, го превръщат в единна цялост въпреки всички недостатъци.

Някъде тук, между страниците на дневниците, се крие и най-интересната проблематика: Сузан съпреживява любовта на Ирен и Антоан индиректно, втора ръка, четейки чуждите мисли и чувства и превръщайки ги в свои. „С всяко красиво изречение, които измислям за нея [Ирен], изчезвам все повече“, споделя на своята приятелка и съквартирантка и ако обелим цялата сантименталност, отдолу се показва една много по-философска история за жена, която никога не е била истински обичана, и вярва, че е достойна за любов единствено правейки се на някой друг. Жалко, че вместо да се концентрира върху тази тематика, Савадори поема по лесния път и с обилно количество дим и огледала успява да отклони вниманието на зрителя, за да му пробута скалъпена щастлива развръзка.

Ако оставим критичната мисъл настрана и си позволим да повярваме в този свят, в който художниците рисуват с въглен, току-що изваден от огъня, по някаква причина измерват времето с пясъчен часовник през XX век и токовият удар може да спаси човек от отравяне, „Електрическата Венера“ е приятно, неангажиращо преживяване. Дори при тези обстоятелства обаче разочарованието е неизбежно – обещаната ни „светкавица на любовта“ се оказва просто искрица статично електричество, а по-дълбокото послание, че любовта и болката са изначално свързани, остава бледо ехо, което се обажда на моменти.