В това издание на Кан, качествено и триумфално доминирано от източноевропейците, двамата днешни най-емблематични румънски режисьори успяха да изложат някои нелицеприятни истини за западноевропейската етика във филми, направени със западноевропейски пари. И докато Кристиян Мунджиу поддържа все пак дипломатичен морален релативизъм в носителя на тазгодишната „Златна палма“ „Фиорд“, то Раду Жуде до него стои направо като хулиган, със свободната си интерпретация по декадентския роман на Октав Мирбо „Дневникът на една камериерка“, чиято най-известна екранизация досега е на Луис Бунюел. Свободата впрочем, като фундаментална философска категория, интегрирана и във форма, и в съдържание, е основополагаща за киното на Жуде - черта, иначе рядко срещана в европейското кино.

Програмиран в Петнайсетдневката на режисьорите и изцяло финансиран от френски фондове, Жудевият „Дневникът на една камериерка“ не надгражда, а по-скоро раздробява направеното в досегашните филмови адаптации, взима каквото му върши работа и го огъва през източноевропейска призма, изваждайки проблемни за региона теми като принудителната икономическа миграция и т.нар. „скайп деца“ като нейно следствие. Така оригиналната сюжетна линия за камериерка от Париж, която се хваща на работа в провинциално богаташко имение, е изнесена като метанаратив – главната героиня Джанина (Ана Думитрашку) репетира след работа театрална пиеса по Мирбо с аматьорска трупа, – а в централния е всъщност гастарбайтерка от Румъния, зарязала дъщеричката си с баба ѝ някъде в румънската провинция, за да готви, чисти и гледа детето на префърцунени буржоа от Бордо. Изборът на града за място на действието изобщо не е случаен – Бордо е второто по големина след Нант френско пристанищe за трансатлантическа търговия с роби, през където между XVII и XIX век са били транспортирани поробени африканци; търговия, с натрупаните богатства от която е построена голяма част от внушителната архитектура на града от XVIII век, включително на същото това пристанище, обявено от ЮНЕСКО за световно културно наследство. Самотните разходки на Джанина из града в оскъдното ѝ свободно време, с които сякаш се утешава, че поне е на красиво място, и шарещата по фасадите камера са горчиво-иронична препратка тъкмо към тази не толкова далечна история. Вечерите минават в онлайн разговори с майка ѝ и деветгодишната Мария, която тъгува, сърди се, че Джанина е далеч и в отчаянието си ще се опита да я върне с най-драстични мерки - най-съответната на емоционалното състояние на героинята и в крайна сметка най-драматична сюжетна линия. Животът, който истински я вълнува, тече през екран като за много от нас в свят, неусетно нормализирал виртуалността, а еклектичният и небрежен филмов език на Жуде – смесица от статични интериорни кадри, театрални етюди и клаустрофобични видеоразговори без филтри и умозрителни ракурси – е попил есенцията на един почти затворнически живот, доброволно избран в преследване на примамката „висок жизнен стандарт“. 

Филмът обаче не е някакъв досаден трактат за модерното робство, а забавна трагикомична сатира, в която не е спестено нито псевдоинтелектуалниченето и престорената загриженост на господарите, нито откровената омраза на слугинята, изливана в тихи, сочни псувни насаме и във видеочата или в страховити приказки за „лека нощ“ за господарското дете. Съществена част от действието се развива около масите в кухнята или трапезарията, където Джанина готви, сервира и междувременно ѝ се налага да търпи чуруликащата логорея на мадам Донадю (Мелани Тиери), демонстрираща, че знае всичко и нищо, както и превъзнасянията на мосю Донадю (Венсан Макен) я по манджите ѝ, я по някоя левичарска идея. Лицемерието избуява най-цветисто в разговори с приятели на гости – „хайверена левица“ с консервативна йерархия и прогресивни претенции, – а гвоздеят е забит, когато бабата мадам Ан (Мари Ривие) си чупи крака и Джанина е буквално заставена да остане да се грижи за нея на Коледа, вместо да се прибере при дъщеря си, за да не нарушават Донадю почивката и комфорта си. Пикантната нишка за сексуалните набези на господар към прислужница, етикетирали и романа на Мирбо, и филма на Бунюел като „скандални“ за времето си, е оставена единствено в аматьорската пиеса, с която се разнообразява Джанина и която междувременно е отменена, защото някой от участниците е депортиран –  и именно там избуява цялата перверзия на ситуацията, но само вербално, без фактическа реализация. В желанието си да изглеждат култивирани демократи и да заметат инстинкта си на егоистични екплоататори, днешните буржоа, нахлузили маска на емпатични социалисти, са освен всичко и импотентни, сякаш намеква Жуде.

Както той сам обяснява в интервю, героите му не са лоши сами по себе си, но „системата на неравенства между Запада и Изтока е устроена толкова добре, че не е нужно да си перверзник, за да участваш в експлоатацията“. Съждение, от което лъха безнадеждност, защото в отсъствието на лична отговорност робството се превръща в цивилизационна черта, която трудно може да бъде изкоренена. Но пък „Дневникът на една камериерка“ на Жуде навира тази грозна реалност в лицето на уж постколониална Франция и е източник на надежда, че ако не промяна, е възможен поне честен разговор по въпроса, наченат от страната на поробените.