Седмият игрален филм на румънеца Кристиян Мунджиу, част от Конкурса на Фестивала в Кан, материализира на екран един от многото родителски кошмари и в добрата традиция на Румънската Нова вълна, макар и доста след нея, разгръща тема, валидна и важна за нас и региона, която обаче българското кино не успява да осмисли, както подобава. Скорошният опит на Къци Вапцаров „Добрите родители“ е в тази посока, но телевизионнaта му мелодраматичност и психологическа плитчина не достигат за пълнокръвно въздействащ филм. А Мунджиу е създал солиден и задълбочен хибрид между семейна драма и съспенсов съдебен трилър, в който не толкова въпросът за невинността или вината на подсъдимите гради напрежението, колкото философския дебат за границите между частно и публично, традиция и прогрес, и неизменнно – за непримиримите различия между Изток и Запад.

Помните ли случая с отнетите на българка деца в Норвегия от 2018-а, покрай който журналистката Мария Цънцарова направи разследване, а обществото ни, и без това поляризирано и насъсквано в противоположни посоки, се раздели бързо и за сетен път на консерватори и либерали? Мунджиу е хванал най-фрапиращия подобен румънски случай, т.нар. дело "Бондариу" – за пет деца, включително бебе, на двойка румънец и норвежка, отнети и разхвърляни в различни приемни семейства от печално известната, направо страховита норвежка служба за закрила на детето "Барневарнет", която бди над детските права в Норвегия, и го е пренесъл във “Фиорд” почти дословно. И е изградил наелектризираща фабула от типа „човекът срещу системата“, в която повече от критика към едната или другата страна в конфликта се долавя позицията, че налагането на „правилното“ решение не е непременно добро само по себе си.

Румънецът Михай (Себастиян Стан) и жена му Лизбет (Ренате Рейнсве) се местят с петте си деца в родното ѝ норвежко градче в сърцевината на фиорд – закътан, уютен и внушаващ закрила, всеобхватна закрила. Вярващи евангелисти са и ходят редовно на църква, наказват децата си, говорят за вина, срам и изкупление, ограничават интернет достъпа им – въобще пълна противоположност на ширещата се днешна всепозволеност във възпитанието. Всичко това е странно за околните, но все още не и подсъдимо, докато след домашно спречкване, което рискува живота на бебето, голямата дъщеря не се появява в училище с драскотина на шията. Барневарнет се задействат веднага, въпреки предложението на училищния директор и съсед на семейството да изчакат, и децата са изведени от дома на мига, а родителите осъмват виновни до доказване на противното. Следват разпити със студенокръвни служителки и процес, в който бащата признава, че се случва да шляпне някое дете по дупето, когато е непослушно, а видимо ожесточеният прокурор насреща му, за да докаже тази практика като неизкоренима, търси извора на насилието в румънски език. Така обвинението напуска границите на конкретния случай и минава на по-общовалидно ниво, противопоставяйки културни и екзистенциални възгледи от двата полюса на Европа, които няма изгледи да се помирят, но пък се учим да ги изслушваме, поне от екрана.

Филмовият език е опростен и сдържан, със сцени, заснети в реално време и без монтажни трикове, сякаш целящ автентичност и синхрон с обрания емоционален регистър, който трябва да поддържат родителите, ако искат да си върнат децата. За сметка на това актьорските изпълнения са недвусмилесно експресивни, сякаш за компенсация на кинематографичния минимализъм: безпомощността и чувството, че е уловена в капан са като отпечатани на лицето на Ренате Рейнсве, докато по-динамичния герой на Себастиян Стан е очевидно разкъсван от гняв и убеждение за огромна несправедливост, която няма да остави така. Усещането за абсурд се засилва от спорните в схващанията си, но пък убедени в правотата си опоненти – приемната майка в съда, за която да не дадеш мобилен телефон на дете, е отнемане на право; бездетните администраторки, които действат по правилник, местят децата като мебели и твърдят, че близостта на родителите не е важна за добруването им. Арогантното самочувствие на прогресистката култура, неспособна да постави под въпрос самия инерционен и отдавна компрометиран прогрес, е несъстоятелно, практиките ѝ – тоталитарни, а настояването, че институцията преценява по-адекватно без оглед на произход и емоционална обвързаност, навява асоциации, макар и далечни, с нацистките инкубатори за деца, които след Германия са били най-разпространени в Норвегия.

Кристиян Мунджиу твърди в различни интервюта, че филмът всъщност не критикува никого, а разкрива сложността на една ситуация и позволява на зрителя сам да направи своите преценки. Вярвам му, и все пак в отсамната част на Европа, към която принадлежи и той, е трудно да не симпатизираме на атакуваните, въпреки всичко грижовни родители, на подложените на безкомпромисен контрол и наложително превъзпитание, чиято алтернатива е затвор и отнемане на попечителство. Дали обявената относителност не е езоповият език на Мунджиу, с който успява да оправдае един в крайна сметка нелицеприятен образ не просто на "Барневарнет", но на норвежкия морален кодекс във филм, направен отчасти с норвежки пари?

Финалът, в който ценностите още веднъж застават на кантар, е хем амбивалентен, хем категоричен в географската посока на движение, която избират героите за избавлението си. А ако почувстваме облекчението им, въпросът дали сме заели страна, ще е вече излишен.