Кога действията на любимия ти човек биха могли да те накарат да спреш да го обичаш? В „Нежно чудовище“ от конкурсната програма в Кан тази година австрийската режисьорка Мари Кройцер разглежда проблема за безусловната любов и удобните лъжи, които крепят семейството заедно, и деликатно изследва психологическия разрив на една жена в дилема дали да оправдае, или да осъди постъпките на съпруга си. Подобно на „Драмата“ (реж. Кристофер Боргли), който непосредствено след прожекция автоматично предизвиква дискусия сред двойките за най-лошото им деяние, „Нежно чудовище“ сякаш те поглежда директно в очите и те подтиква да се запиташ доколко и дали изобщо познаваш човека до себе си – но някои въпроси не се задават толкова лесно.

„Всеки има своята история, на всяка страница – мистерия“, както се пее в Would I Lie to You на соул дуото Чарлс и Еди. Песента прозвучава в самото начало на филма в прочувствено акустично изпълнение на Луси (Леа Сейду), талантлива пианистка, която води относително спокоен живот със съпруга си Филип (Лорънс Руп) и сина им Джони (Мало Бланшет). След като мъжът ѝ получава силна паническа атака, мултинационалното семейство решава да се премести в провинцията и да посвети дните си на почивка и реновиране на къщата. Говорейки си на няколко езика едновременно, тримата с дружни усилия сглобяват трамплин за скачане в градината и също както купчината летви, болтове и гайки постепенно се превръщат в батут, всички съставки за семейната хармония са налице, привидно пасвайки перфектно на местата си. Бързо разкодираме трамплина като символ на обичта и доверието, а когато това доверие е предадено, той опустява и се трансформира в болезнено напомняне за разклатения баланс. Причината е неочаквано посещение на полицията в дома им и Луси бързо осъзнава, че дори да започнеш начисто, никога не знаеш какво е заметено под килима.

Всъщност не под килима, а в дълбините на компютъра на Филип се оказват видеа и снимки с детска порнография. Започва разследване, а Луси се колебае дали да повярва в немислимото, или да потърси обяснение, което да оневини половинката ѝ – например, че е събирал материали за бъдещ документален филм, както той твърди. Кройцер извайва проницателен кинопортрет на съмнението и превръща когнитивния дисонанс на героинята в осезаема, неудобна тръпка, която пролазва през цялата зала и през следващите дни продължава да ни смущава като камъче в обувката. Сейду не само допринася за този ефект – върху нея се крепи целият емоционален заряд на филма. Няма нужда от пространни обяснения. Диалозите са максимално пестеливи и докато Луси никога не изрича директно подозрението си, че Филип може да е злоупотребил и със собствения им син, актьорската игра изразява недоизказаното в малките нюанси на изражения, погледи, жестове.

Темата за прошката и обвинението е доизведена чрез паралелната сюжетна линия на разследващата полицайка Кюн (Джела Хазе), която се грижи за болния си от деменция баща. Когато научава, че в объркването си баща ѝ посяга на болногледачката си и ѝ отправя неуместни сексуални предложения, Кюн също е изправена пред въпроса как можеш да продължиш да обичаш някого въпреки ужасните неща, които извършва спрямо други хора. Макар отправната точка на двете героини да е подобна, те тръгват в различни посоки като огледални образи една на друга и докато световете им се разпадат, те посвоему се опитват да запазят искрата на обичта жива.

Осветлението във всеки кадър е внимателно обмислено, понякога равно, понякога контрастно, като на моменти операторката Джудит Кауфман поставя предметите в такъв апетитен контражур, че засияват по краищата като скъпоценни камъни. Слънчевите лъчи рисуват живописни петна, а светлината, комбинирана с нежното сфумато от лентата, създава фино усещане на уязвимост. Светлинни зайчета игриво пробягват по стената дори в нощните сцени, но с течение на филма напомнят все повече на светулки, уловени в буркан без дупки за въздух. Постепенно осветлението става по-студено, синьото надделява, топлите петна изчезват. Едва в епилога слънцето отново си пробива път, намеквайки, че надежда все пак има и дори най-лошите разочарования се преодоляват.

Камерата първоначално е кротък, неподвижен наблюдател на хармоничния семеен живот, но с първите обезпокоителни нотки се раздвижва, следи героите из къщата. Към третия акт вече се щура неспокойно в крупни планове в синхрон с тревогата на героинята. Кауфман работи по подобен начин и в предходния си филм като оператор, „Жълти писма“, в който също борави с контрасти между топли и студени нюанси и се стреми да постави зрителя в обувките на героите чрез движение на камерата и изобретателни гледни точки. Този подход, макар и простичък и близък до ума, е достатъчно ефективен, за да извади блясъка на иначе семплата история на „Нежно чудовище“.

Това не означава, че липсват метафорични пластове, които да разчепкваме допълнително. Важен компонент във филма е и музиката, която Луси изпълнява. По време на интервю след концерт тя споделя, че свири само кавъри на любовни песни, писани от мъже, защото според нея те рядко говорят за чувствата си открито. „Взимам техните думи и ги проблематизирам“, казва тя на журналистката и докато пее Boys Don’t Cry на The Cure на фона на агресивно дисонантно пиано, изплува паралел между нейното изкуство и ситуацията, в която се намира. Във филма прозвучава и още една такава песен, която Филип тананика на малкия Джони – Yellow на Coldplay, поредната мъжка любовна балада, в която Луси да потърси лъжата.

Така would I lie to you се оказва реторичен въпрос и въпреки че искреността и любовта са взаимнозависими, те невинаги са неразделно свързани. Кройцер ни напомня, че да простим, независимо от всичко, не е висша добродетел – по-важното е да изберем да не лъжем себе си дори с цената на това трамплинът в двора да остане тих, празен и посипан с есенни листа.