Филми / Автори
Апичатпонг Веерасатекул

ГРОБИЩЕ НА ВЕЛИКОЛЕПИЕТО


от
на г.

ГРОБИЩЕ НА ВЕЛИКОЛЕПИЕТО

Когато Дженджира Понгпас, чието лице е парола за творчеството на Апичатпонг Веерасатекул, поглежда света около нея на финала на „Гробище на великолепието“, съчетанието от ужас и изумление в очите й е първото и последно сигурно твърдение във филма: тя е видяла прекалено много. Минути по-рано Веерасатекул също по изключение е заявил присъствието си с песента на име “Love Is a Song” – но и при нея изненадващата яснота от появата на чисто режисьорски трик се сблъсква с необяснимото противоречие: тези хора, които танцуват на песента, объркани ли са, оптимисти ли са, дали причудливият им танц е антитуристическа реклама на Тайланд или продължение на съня, в чието многоточие филмът уютно се настанява. И най-вече: а те от своя страна будни ли са?

Както обикновено, Веерасатекул не се и опитва да разсича тези противоречия, ами се доверява на интуицията си и гледа на киното само и единствено като кино и на безопасно разстояние от всяка друга медия. И в същото време ако с нещо „Гробище на великолепието“ обявява нов курс, то е с неизкушаването от бягство в една измислена реалност. Макар да разказва за сънища, легенди и мечти и да се намира на ръба на онова, което бихме нарекли позната действителност, филмът остава стриктно в рамките на света на будността, при това приобщавайки остра политическа критика към предвидимо бавното си темпо.
След като изоставя по време на монтажа чудовищата (онези, за които режисьорът през смях ще каже, че не са CGI-генерирани, ами са си истински), „Гробище на великолепието“ не призовава непознатото като авантюра, разширяваща нашите представи, ами го дърпа обратно към земята – като метафорично обяснение на конкретни житейски ситуации, като израз на очевидния абсурд, толкова очевиден, че само погледът на киното може да прихване чисто визуалния му образ на куриоз.

Едва ли някога Веерасатекул ще си позволи толкова директен за своите стандарти образ като този на неоновите светлини, украсяващи съня на мистериозно заспиващите войници. Знае се, че тези светлини са били използвани от американските военни сили в Афганистан, за да предизвикат „добри сънища“, дори фактът е изрично споменат. Тяхното натрапчиво присъствие, често лишено от всякакво обяснение или драматургична необходимост, служи на филма тъкмо защото колкото по-самотно светят, толкова повече асоциации за съня могат да съберат. Една от тях обаче е перманентно саботирана, и няма Чичо Бумни, който да си спомня предишните животи. Преразказът за предишните животи се случва на пейки из Кхон Каен – родното място на Веерасатекул.

Не само затова обаче филмът е прекалено личен. Политическите събития в Тайланд не само ще направят така, че най-вероятно той никога да не заснеме повече филм там, но и са го накарали да се събуди с широко отворени очи. Очите на Дженджира Понгпас на финала са всъщност очите на самия Апичатпонг Веерасатекул. Ококорен, неспособен да се обърне към собствените си сънища, той не може да мръдне от седалката на социално чувствителния автор. Затова и преобладаващата част от филма преминава в разговори сред културни, религиозни (една жена говори от името на заспалия войник, но това е някак прието за подразбиращо се) и политически закони, за които образите не подсказват нищо. Докато предишни негови филми адресират зрителя от името на човек, който иска да отиде някъде другаде, то „Гробище на великолепието“ е запокитен в мястото, където е заснет, натоварен със символи, предназначени да събуждат, а не да вдъхновяват сънища. Дървото, статуите на динозаври, старото кино – всичко това е заснето авангардно, но не работи като ансамбъл, а единствено през контекста, с който филмът е отровен.

Ако нещо обединява филмографията на Веерасатекул, това е уважението му към невидимото, включително чрез отказ от наратив, какъвто тук присъства учудващо много. „Гробище на великолепието“ е призив да видим като за последно неща, които скоро няма да ги има (не непременно във физически смисъл), но без да бъдем допуснати да разберем какво е специалното в тях. Чудовищата не биха се чувствали комфортно в такъв филм.