Филмът на Стивън Фриърс, кръстен на името на главната си героиня, разказва живота на една шеметно бездарна певица. Повечето от нас не умеят да пеят, за повечето от нас високите тонове в оперните арии са недостижими. Те са недостижими и за Флорънс Фостър Дженкинс, но за разлика от повечето от нас, тя е богата и това й дава възможност да живее в щастливо неведение за ограниченията си и да се саморазправя с най-трудните оперни арии. В бездарието на Флорънс има размах, неумението й да вземе верния тон лети отвързано от съмненията на Салиери (по Шафър и Форман), трагично осъзнаващ собствената си посредственост.
Напротив, подобно на графоман, който харесва всичко, което излиза изпод клавиатурата му, Флорънс е безвъпросно убедена, че й се получава („Не виждам как може да стане по-съвършено“ – отговаря тя, когато звукорежисьорът в студиото, където записва, мазохистично я пита иска ли още един дубъл.)

Разбира се, за да устои илюзията е нужно още нещо, освен парите и това е любовта. Флорънс има любящ съпруг, посредствен актьор, загърбил артистичните аспирации. Сейнт Клер Бейфилд бди над своето "зайче", подбира публиката (най-вече полуглухи скучаещи светски дами) за нейните соарета, подкупва критици и плаща на артистични величия, възползващи се от наивната заблуда на мадам Флоранс.
"Ще видите как хубаво се живее в нашия свят - казва той на Козме Макмун, пианиста, когото наемат. - Веднъж отхвърлите ли игото на амбицията, ще видите колко прекрасен може да бъде светът". А нима това не е свеж полъх в нашия лишен от искрата на дарованието свят, в който властва капиталистическата убеденост, че всеки може всичко, стига да положи  едни десет или седемнайсет хиляди часа усилия. Нима внушението, че всичко може да се постигне с труд е по-малка илюзия от тази на мадам Флоранс по отношение на таланта й?
Обикновено, когато заблудата влиза в опозиция с други понятия - като истина, чест, талант, красота, тя заема негативния полюс. Тук не е така – илюзията и самозаблудата се оказват възможният изход към едни по-щастлив и радостен живот. 
Ако Тенеси Уилямс беше весел човек, ако познаваше регистъра на радостта, сигурно щеше да създаде една такава Бланш Дюбоа, застанала под ласкавия прожектор на нечия обич и отглеждаща любовта си към музиката (пък макар и несподелена). Някъде между редовете на филма се прокрадва въпросът кой има нужда от истината за собственото си ограничение, за така човешката и все пак непоносима посредственост на възможностите? И ако любовта и обичта не са достатъчни, какво още е нужно – ако е малко прах в очите – защо той да не бъде варакосан магически прашец, даряващ ни лелеяната мечта да сме неповторимо прекрасни?

"Флорънс" е топъл и сгряващ филм, който ни казва, че ние сме това, което обичаме, независимо с колко фалшиви ноти ще възпеем тази любов.
Заразена от сифилис на 19 години от първия си съпруг, Флорънс живее с последиците от лечението с живак и арсен 50 години и когато докторът пита как е възможно да оцелее толкова дълго, тя отвръща: „Любовта към музиката ме държи“.
"Непростима е само преднамерената жестокост", казва Уилямс чрез Бланш в "Трамвай желание". Тук преднамерената жестокост съвпада с ревностното желание на критика от „Ню Йорк Пост“ да служи на истината, да разобличи самозваната прима и да разтръби и без друго видната й липса на талант. Истината убива, лъжата, продиктувана от обич и изтъкана от грижа дава живот и радост. Ето този парадокс задава плътните обертонове на филма и придава тежест на леката комедия.
Изпълненията на Флорънс забавляват, карат ни да се смеем, без да се подиграваме. Това е филм, който обича хората и правото им на заблуда. Той следва съдбата на героите си с топлота, която не преминава в сантименталност.

Историята на реалната мадам Флорънс плаче за екранизиране (Напоследък тя е поставена като пиеса на Уест Енд и на Бродуей, а през 2015 по нея е заснет и „Изкуството да пееш фалшиво“ на режисьора Ксавие Жаноли.) Тя дава благодатна възможност за актьорски изпълнения и  тук те са в подходящите ръце. Мерил Стрийп, Хю Грант и Саймън Хелберг , в ролята на пианиста дават живот на сценария на Никълъс Мартин.
Какво да кажем за въплъщението на Стрийп, която намира героинята си за „ужасна и възхитителна едновременно“? Тя е като сопрано във върхова форма, изпълняващо „Кралицата на нощта“. Така уверено и убедително разгръща образа на Флорънс  в цялото й трогателно неведение относно собствените дефицити. Няма как да не спечели симпатиите ни нейната богаташка, лишена от арогантност, оперна дива, която не се глези и не се притеснява да измие чиниите на пианиста си. „Трябва да ви предупредя, млади човече, че аз работя много усилено. По един час на ден! Понякога даже и два.“  
Стрийп не ползва нищо от актива си въплъщения в реални личности като Джулия Чайлд или Маргарет Тачър, не че сме го и очаквали от нея.
Заставайки срещу нея, Хю Грант прави вероятно най-добрата си роля, изпълвайки с топлота и нежност обичайното си амплоа на мъж лъжльо. И двамата простират изпълненията си в регистъра между комичното и трогателното и преминават с бравурна лекота през различните състояния. Хелберг прави невероятно добра комична роля и е трогателен в мига, когато осъзнава житейската ирония, че е достигнал върха на кариерата си – изпълнение в Карнеги хол, затова пък като акомпанятор на най-лошата оперна певица на света.
Няма съмнение, че за да се направи хубав филм за бездарието е потребен много талант.  Нужна е дарба и за да възпееш любовта, без да звучиш драматично, шлагерно или фалшиво. „Флорънс Фостър Дженкинс“ е майсторски оркестриран филм без нито една фалшива нота.