Малко са филмите, чийто дъх се слива със зрителския още от началото им, а и от тези, които го правят, не всички успяват да удържат ритъма на емоционалната си кардиограма до самия край. Новият филм на Корнел Мундруцо („Белият Бог“) е от точно от този тип. Макар да е у̀дарен в драматичните си разкрития и последователен в дълбинния си психологизъм, спойката между силните и слабите сцени често се оказва твърде слаба, за да го издигне до статута на филм образец, какъвто има потенциал да бъде. Както заглавието, така и първите кадри от филма изглеждат като препратка към „Жена под влияние“ на Джон Касаветис и действително филмът не оборва подобна аналогия: Ванеса Кърби в ролята на скърбящата в утаена мъка Марта достига емоционално кресчендо, което би могло да оправдае сравнението с великолепната Джина Роуландс.

Филмът дължи сценария си на разширена версия на пиеса със същото име, написана от съпругата на Мундруцо, Ката Вебер, през 2017 г. Докато пиесата е камерна и предназначена за малка аудитория, която може да влезе в отношение с малкото на брой герои, филмът включва една трагична история като ядро, около което гравитират семейство, приятели, колеги, общество. В началото си, „Жена на парчета“ представя главните си герои в две кратки, но донякъде огледални сцени. Шон (Шая Лабъф) е строителен работник на нов мост над река Чарлз в Бостън и още веднага личи неговата бунтарска природа, както и семейна отдаденост – в заканата, че мостът трябва да свърже двата си края достатъчно скоро, че новородената му дъщеря да проходи върху му. Съпругата му Марта е в центъра на офисно парти, а колегите ѝ бутат в ръцете парчета от торта с надпис „Момиче е!“, но най-ясната характеристика на нейния образ се предава от тежката въздишка в асансьора, когато се оттегля незабелязано от досадата на празненството. Разбира се, тя е бременната.

Тези две сцени обаче остават в периферията на филма и се вписват само като кратък пролог. Истинското начало представлява непрекъснат дълъг епизод (около 30 минути), който е каскада от емоции. Камерата снима от ръка и ритъмът на приближаване и отдалечаване е синхронизиран до степен на съвършенство с резонанса на чувствата, които героите изпитват по време на домашното раждане с прилежащите му усложнения и напрежението, което идва от моменталното вземане на решения на живот и смърт. Подобно силно отваряне на филма имаше и в „Луната на Юпитер“ (гонитбата на бежанци в гората), но тук пространството е свито до домашния уют с многото му маркери – красив, минималистичен декор, множество разцъфнали цветя, снимки и детски играчки. Трескавото присъствие на камерата е почти персонифицирано и трептенето на образа само по себе си свидетелства за човешко присъствие, което усилва вече наличното напрежение. Още в тази сцена зрителят опознава добре топографията на къщата, която ще запечата трагичната смърт на новородената им дъщеря и ще стане терен на разпада на връзката, която сега изглежда в разцвета си.

В ролята си на майка, която не е успяла да бъде майка, Ванеса Кърби изнася целия филм на раменете си с комбинация от инат и уязвимост, която не спира да кърви като дълбока рана, макар и превързана. Трагизмът, който пропива останалата част от филма, не се изразява в конфликта на „какво ще кажат хората“, макар че точно това се подкрепя от допълнителната сюжетна линия на взаимоотношенията между Марта, майка ѝ и сестра ѝ. Те оформят буржоазно семейство на унгарски имигранти в Бостън, което не може да предложи адекватна подкрепа при отпадането от подобна традиционно женска роля (като продължителка на рода). Всъщност най-силно въздействие има мълчанието на главната героиня, което може да бъде потискане, спестяване, предпазване или наказание за близките ѝ. Раздорът в отношенията със съпруга ѝ е също болезнено мълчалив, превзет от цинично разстилаща се дистанция, подобно на река, която залива бреговете си и по този начин ги раздалечава още повече.

Символът на моста и бреговете се повтаря отново и отново, докато филмът скицира сюжета си през времеви указания, които продължават около година след смъртта на новороденото. Двата бряга на река Чарлз успяват да се свържат чак накрая, когато Шон се е предал на неспособността си да се справи с травмата, а Марта се е изправила лице в лице със собствената си болка (в стил Касаветис, както стана ясно). Обещаният хепиенд в случая изневерява на изследваните досега дълбини на женската мъка, но от друга страна, Мундруцо и Вебер споделят, че са искали филмът да бъде и модел, и директен инструмент за справяне с подобна травматична ситуация на загуба и траур, така че в тази си терапевтична функция филмът успява, макар и да жертва част от качествата си на тази цена. Двата бряга на една река са свързани от нея, но вече съществуват като „този“ и „онзи“ и човек винаги стои от едната страна. За да стигне до другата, вече трябва да преобразува нещо в себе си – да преплува, да преплава или да построи мост. При всички положения „Жена на парчета“ е филм за тъкмо този тип промяна, която човек трябва сам да извади от себе си; метаморфоза при среща с препятствие, дори представено като безбрежна мъка.