През 2011 г. канадецът Патрик ДеУит (1975) публикува втората си книга, комичния уестърн “The Sisters Brothers”, с който доби слава и признание, и попадна в късия списък за наградата “Букър”. Голяма заслуга за бързата му популярност без съмнение имаше печелившата комбинация между притегателното заглавие и хитрата корица от Дан Стайлс. В романа двама братя главорези, пратени от Комодора (зъл богаташ, който така и не се появява в действието, но го движи със силата на далечното си влияние), преследват все пò на запад, от Орегон до Калифорния, двама бегълци, Хърман Кърмит Уорм и Джон Морис, които знаят начин за лесно извличане на злато от реките (средата на ХIХ век е, Златната треска е в разгара си). Срещат странни образи, стават свидетели на любопитни случки – пътят е целта; вкусът на авантюрата е като този на Синдбадовите.
“Той явно не се боеше от нас... тоест не се боеше от смъртта”, казва по някое време Илай, по-малкият от братята със смешната фамилия, която означава “сестри”, но на която никой – заселници, трапери, златотърсачи, проститутки, комарджии и други неудачници от епохата – не рискува да се засмее. Славата им ги предшества. Цялата история е разказана именно от Илай – по-мудния от двамата, по-дебелия, по-кроткия. В него има нещо инфантилно, леко забавено, но той се изразява с изключително “къдрав”, превзет език (и в спомена си приписва същия стил на всички, за които разправя), благодарение на което повествованието се движи постоянно на две нива: неизбежно грубата и грозна реалност от 1851 г., от една страна, и нейното напудрено, приповдигнато описание, от друга. Разминаването между нивата е смешно, но тук-таме и ненадейно вълнуващо. И независимо че след средата започва да доскучава като похват, то е единственото наистина интересно в “Братята Систърс” (за написването на който ДеУит казва, че се е вдъхновявал от “Всеки за себе си и Бог срещу всички” на Вернер Херцог и “Обслужвал съм английския крал” на Бохумил Храбал).
Когато гледах “Ръжда и кости” на Жак Одиар, моментално си купих едноименния сборник с разкази, по който е направен този забележителен филм. Когато чух, че пак Одиар е адаптирал за киното “Братята Систърс” (един от общо 21 кандидата за Златния лъв тази година), се зарадвах предварително и побързах да се снабдя с книгата. Грешка.
Като за роман, “Братята Систърс” е къс (което помага да не се разсърдим особено от недостига му на дълбочина), като за филм – дълъг. Но не разтягането е проблемът, разбира се. Двата часа на Одиаровата интерпретация събличат сюжета от приказната му, даже комиксова форма (образите и взаимодействията в романа са силно стилизирани и стилът е главният герой); изнасят го радикално към единия от забавно разминаващите се елементи – грубата реалност – и така се оказват без основния източник на смях и очарование на оригинала. Правят това по няколко начина, най-натрапващите се от които са кастингът и палитрата.
В ролята на Илай Систърс е откупилият правата за екранизиране на книгата Джон Си Райли – “характерен” актьор, който може и да е бил подходящ за ролята преди четвърт век, но сега убива образа с възрастта и с липса на харизма. Бавната чудатост на книжния герой, незрелите му разсъждения и онова, което е симпатично у някого на малко над двайсет, у човек на 53 стоят съвсем иначе (да не говорим, че в онези времена и нрави хората едва са доживявали до 40...). По-големият му брат, кръвожадният Чарли Систърс, е Хоакин Финикс, абсолютно неоползотворен в канона на уестърна – няма епични моменти за него, близки планове за интересното му лице, запомнящи се фрази, музика за открояване на образа му. Морис (Джейк Джиленхал) и Уорм (Риз Ахмед) са не по-малко ненацелени и неоползотворени. И има нещо толкова досадно вече в това въртене на едни и същи, макар и талантливи, американски актьори във филми на всякакви режисьори по всякакви теми, все едно пасват или не. Говорим за глобалния екран и за представители на най-могъщата киноиндустрия в света, а усещането е за малък провинциален театър, в който петимата от трупата зорлем влизат във всички роли...
Филмът започва с ефектна сцена: престрелка в пълен мрак. Лошото е, че и продължава в мрачкави тонове и ситуации. Ако е имало някакъв начин пъстрият, занимателен език на разказвача – който, както казахме, е коронният номер на романа – да се пренесе в киното, то той е бил в цветовете и светината. Но Одиар ги е избегнал. Както в операта басовите гласове се използват за изобразяването на стари/властни мъже и злодеи, така във визуалните изкуства тъмното не всява радост – въпрос на кодове, традиции, но и на базови сетивни възприятия. Вярно, кодовете могат и понякога трябва да се разчупват. Това обаче става успешно само с много изобретателност – “Братята Систърс” на ДеУит го прави (използва “сладка” лексика в горчив мъжкарски жанр), а “Братята Систърс” на Одиар нито нещо нарушава, нито нещо спазва.
Във филма няма голяма битка (нито като залог/кауза, нито като численост на участниците), няма човешка пъстрота, няма текст, който да си заслужава замислянето. Давам си сметка, че от един момент нататък започнах само да броя липсите, и то спрямо книга, която ми се видя безцелна. Може пък за който не я е чел вътре да се намери нещо, което аз не съм догледала в тъмното.
На 8 септември 2018 г. Жак Одиар беше награден със Сребърен лъв за режисурата на "Братята Систърс"
