Откъде произтича това странно, напълно неоправдано лицемерие в поведението на хората, което мотивира и оформя културата на нашето време, тази култура, която можем справедливо да наречем култура на консенсусa?

Дубравка Угрешич, „Епохата на кожата“

Настойчивото промотиране на определени филми в днешния свят е все повече политически въпрос, особено в настръхнала обстановка като сегашната в Европа. Неотменната европейска подкрепа за всичко, което идва от Украйна, не позволява дебати около естетическия вкус дори, следвайки вездесъщата култура на консенсуса – термин на прозорливата Дубравка Угрешич, обобщаващ императивното съгласие, което се очаква да постигаме в днешния „демократичен“ западен свят. И ние охотно или неохотно се нагаждаме около него, първите – по убеждения, а вторите – поради страх от социална маргинализация, но най-вече притискани от общоприетия за валиден дискурс с цел да не нарушим определени пазарни стратегии (пак по Угрешич), към които явно се числят и политическите [1].

От началото на войната в Украйна насам голяма част от европейските фестивали се почувстваха длъжни да поставят акцент върху украинското кино – всички до един в израз на подкрепа, а някои и като компенсация за това, че нямат намерение да последват призивите за бойкот от страна на Украинската филмова академия и ще продължат да показват руски филми. Сред вторите е фестивалът в Кан, който не се поколеба да включи последния филм на Кирил Серебренников в основния конкурс, но и същевременно организира „Фокус Украйна“, подпомагайки финансово 12 украински филма в продукция и постпродукция и показвайки два пълнометражни игрални филма в две от програмите си – „Зрение на пеперуда“ в секцията „Особен поглед“ и „Памфир“ в Петнайсетдневката на режисьорите. Втория месец по-късно попадна в международния конкурс на Трансилванския филмов фестивал, откъдето не си тръгна с награда. Но пък с показа му фестивалът сякаш балансира непопулярното мнение на артистичния директор Михай Кирилов относно бойкота на руската култура и политическата коректност в изкуството въобще.

Гледах „Памфир“ един път и половина в кадифеното кино „Виктория“ в Клуж-Напока. Половинчатото гледане беше късна прожекция, от която излязох четиресетина минути след началото заедно с други напускащи на пръсти – нито сюжетната интрига, нито естетическите решения обещаваха да ни задържат в киното след полунощ. Отидох на друга дневна прожекция, твърдо решена да остана до края, за да видя един от предполагаемо най-добрите украински филми от последната година. И ми се наложи да гледам два пъти една от най-конфузно комичните секс сцени в европейски филм от незапомнени времена: главният герой, мускулест и героичен във всякакъв смисъл, сграбчва булката си след дълго отсъствие от вкъщи и ѝ се нахвърля като на великденско агнешко. Стенанията ѝ са смехотворно неправдоподобни предвид факта, че той свършва след няколко тласъка, друсайки я в скута си, но още по-неадекватно стои неговото грухтене, което би трябвало да е израз на страстта му. След тази и още една сцена, в която девойка удовлетворява сексуалния импулс на партньора си с фелацио в нещо като плевня, след което директно и делово подхваща темата как той трябва да я измъкне оттук, в главата ми закънтява въпросът дали изначалният промоутър на този филм е същият фестивал в Кан, който се противопоставя на консуматорското отношение към жените и обективизирането им въобще чрез селекцията на филми като българския „Жените наистина плачат“ и къде са феминистично настроените критици да се възмутят, че мъжката гледна точка в този филм е примитивна като в осемдесетарско софтпорно. Възможен отговор е, че докато от България, приобщена към „европейското семейство“ преди 15 години, се очакват доказателства, че превъзпитанието на обществото е в ход, то на Украйна, която все още е на ниво преговори, диващината ѝ е все още позволена.

Инак „Памфир“ е динамично заснет приказно-драматичен криминален трилър за контрабандиста Леонид, с прякор Памфир (означава „силен“, буквална метафора като в притча), който се завръща при семейството си от съмнителен гурбет в навечерието на местния традиционен карнавал „Маланка“. Взаимната им любов е безусловна поради което, освен че жена му се отдава охотно и безкритично на гореописаните животински ласки, когато синът им подпалва местната църква, Памфир е готов да бухне обратно в кашата от дребни престъпления, в които се е бил забъркал преди заминаването си, за да изкара пари и да изкупи вината на сина си. Следват рисковани, много на брой и тягостни за проследяване поради предизвестения им край перипетии. А режисурата на иначе умелия дебютант Дмитро Сухолитки-Собчук игражда цялостна картина на една опоскана от корупция провинциална Украйна, в която семеен разказ за лоялност, преданост и изкупление не може да мине без криминален фон.

Още по-изумителното около избора за лансиране на този филм е, че макар драматургично и визуално да е добре изпълнен, в него няма нищо новаторско, нищо че официално заявената концепция на Петнайсетдневката на режисьорите е да „подчертава най-необикновените и визионерски практики в съвременното кино“. Но пък по отношение на декора и „автентично украинското“ има от всичко, като в туристически проспект – традиционни карнавални маски; силен герой с богатирски мустаци; други натопорчени мъже и умилкващи им се беззащитни жени, които да помпат силата им, както повелява клишето за лесно покоримата украинска жена; слама, кал и провинциална сладникава идилия, примесена с опасна източноевропейска мистика и прозаично беззаконие; витална музикална партитура с перкусии и етноелементи. Действието се развива в Закарпатието и само автомобилите подсказват, че сюжетът е от съвремието – костюмите и много елементи от декорите (плетени покривчици и перденца, посуда и прочее атрибути) са като отпреди век или по-скоро като от сувенирен магазин. Ако евтината екзотика може да мине за „необикновена практика“ сред бегло запознатите с „типично“ украинското и източноевропейското въобще, то културният консенсус на фестивалния подбор е оправдан.

В неформален разговор в Клуж на въпроса ми към директор на фестивал за източноевропейско кино дали ще селектира „Памфир“, макар той също да не е крайно въодушевен, отговорът му е положителен. Допълнителното откровено обяснение е, че така или иначе ще трябва да се покаже нещо украинско и този филм, освен че е с прилично качество, с изобличението на задушаващата корупция поне е критичен към украинската действителност; в него поне славата на Украйна не е безапелационна. В този случай културата на консенсуса получава своето естетическо алиби, но и сериозно пазарно основание, мисля – не си представям, че фестивал, от който се очаква да промотира източноевропейско кино, би получил каквото и да е европейско финансиране, без да включи украински филми в програмата си. Остава да се надяваме, че целенасочените бюджети за украинската индустрия ще проработят положително, за да гледаме киното ѝ по-скоро с автентично вълнение, отколкото „в подкрепа“.

[1] Угрешич, Дубравка. Археология на съпротивата?!, „Епохата на кожата“, Колибри, 2021.