След девет късометражни Дмитро Сухолитки-Собчук прави първия си пълнометражен филм с увереността на стар майстор. И с толкова много устрем и жар, че отърсва зрителя от всяко желание да се вглежда в евентуалните грапавини на сценария. „Памфир“ – заснет по време на пандемия, завършен по време на война – е направен така, че да прилича на приказка. От онези за юнаците, които, като стиснат камък, изкарват вода и за които дори враговете говорят със страхопочитание. Леонид, човекът в центъра му, е кралимарковски персонаж – не просто едър, гръмогласен, забележителен мъж, но и мъж с чисто сърце и непокътнато достойнство, който няма никакво намерение да се слива с пейзажа, за да си спести неприятности. (Нищо че пейзажът в случая е също епичен – чудните гледки от горите и планините на Буковина, Западна Украйна.)
В постройката на фабулата има и нещо библейско. Неслучайно на прекрасния плакат за филма Леонид, отметнал карнавалната си маска и костюм, наподобява крилато създание с ореол. Започваме с неговото завръщане от големия свят в родното място и продължаваме с представянето му в поредица от епизоди с различни участници (точно както в „серийните“ приказки, в които любимият герой отново и отново показва най-доброто, което очакваме от него... или в църковните стенописи, в които Христос отново и отново се ражда, влиза на магаренце в Йерусалим, размишлява в Гетсиманската градина и помъква кръста нагоре по баира). Леонид е съпруг, брат, баща и син и последователно е показан с по някоя случка във всяка от тези роли. В един от първите „етюди“ той и брат му изненадват майка си и със закачки, пощипвания и побутвания я довеждат до купчина шума, в която тримата падат със смях: дребната възрастна жена – по гръб, двамата големи мъже – сгушени като кутрета от двете ѝ страни. За една такава сцена си заслужава да се изгледат стотици филми и да се обича киното, и да се обичат хората.
От сой са и майката на Леонид, и съпругата му, и суровият баща, с когото не си говорят. По-неукрепнали, но не по-малко отдадени на семейството, са брат му и синът – юношата Назар... Не отсъстват и класическите отрицателни персонажи от фолклора – „стражарят“ и „попът“. Те също са нюансирани донякъде, не изцяло „лоши“, точно както и Леонид и неговият клан не са изцяло „добри“. Но приказният привкус остава. Когато Леонид решава, че за да спаси сина си, трябва един последен път да слезе до „долната земя“ (да се впусне в контрабандистка акция през румънската граница, за да спечели бързи пари, както е правил като млад и е решил никога повече да не повтаря), всичко се обърква. И се включват механизмите на античната трагедия. По грешния път се стига до гибелни последици, колкото и правилно да се движат действащите лица по-нататък. Дори най-добронамереният жест нанася вреда. Но бидейки повествованието артистично отстранено от пълната реалност, драматичната развръзка оставя не мъка, а надежда.
Всеки от героите в „Памфир“ има самостоятелен нрав, път, предистория и тежест. Леонид, разбира се, е най-яркият, а изпълняващият го Олександър Ясентюк (за първи път с главна роля в киното) – безупречен. Косматата му ръмжаща мъжественост с огромни пестници е съвместена без никакво противоречие с нежност, приличие, разум. Когато Сухолитки-Собчук вижда Ясентюк за първи път на живо, му казва, че като Леонид си го представя поне 15-20 кила по-внушителен и говорещ на хуцулски диалект. Няколко месеца по-късно Ясентюк е вече такъв. В ученето на диалекта са впрегнати всички от актьорския състав, които не са от Западна Украйна – за да е органично, за да не изглежда като имитация, а като документ. Забележителната Соломия Кирилова (Олена, жената на Леонид) работи със седмици във фабрика, дневна и нощна смяна, за да е убедителна. В пресъздаването на карнавала Маланка (в т.нар. Щедра вечер на 13 януари) са включени 250 статисти и мисля, че именно за тази ключова сцена, покатерена по карпатските чукари, Сухолитки-Собчук каза в интервю, че е била неговият Фицкаралдо 2.0 (заради своята сложност и налудничавост). От първата версия на сценария до премиерата на „Памфир“ в „Петнайсетдневка на режисьорите“ в Кан 2022 минават седем наситени, целеустремени години. И това е първото от многото му безспорни достойнства: нищо в този филм нямаше да се получи толкова зрелищно и талантливо, ако зад него не стоеше гигантски добре съгласуван труд.
На едно място Дмитро Сухолитки-Собчук обобщи съдържанието на „Памфир“ така: „За страничните ефекти на безусловната любов“. От Българско кинообщество го попитахме за още няколко подробности.
С образа на Леонид към приказен ефект ли се стремяхте и ако да, защо?
[Идеята е] филмът да бъде като лабиринт за зрителите, в който те да разпознават определени жанрови правила и да си казват: „Аха, гледал съм тази история, това е уестърн“, но всеки път очакването им да е опровергано. За мен голямата трудност беше как да изградим персонажа на Леонид така, че публиката да не спира да съпреживява с него. Несломим характер с голям потенциал, който никога да не се предава – точно както в приказките. И тук трябваше да намислим къде да му е ахилесовата пета, самсоновата коса, суперменският криптонит, за да продължим да опровергаваме очакванията.
Маскарадът в „Памфир“ ми напомни на българските кукерски игри. Действително събитие ли е?
Покрай „Красна Маланка“ (50-минутен документален филм, който може да се гледа онлайн - бел. ред.) открих и други сходни традиции, включително вашата. После видях употребата на кукерския костюм в „Тони Ердман“ и ахнах – там режисьорката много ефектно вади елемент от един изключителен народен обичай и го поставя в съвременен контекст. Карнавалът едновременно скрива човека, но и го разкрива чрез избора на костюм и персонаж (ако е срамежлив и мил например, а се предреши като див и силен). Карнавалът обединява противоположности и е много интересно да се види кой какво и защо избира. С радост се върнах към карнавала в Буковина, откъдето съм и аз, но този път не документално – подбрахме и съчетахме елементи от различни краища в Украйна и костюмографите свършиха отлична работа. Карнавалните традиции се срещат в много страни и енергията им е сходна – този стремеж да станеш друг или да се скриеш от другите... Ако някой от България, Румъния, Англия открие нещо познато тук, то е, защото всички носим този архетип.
Камерата често се движи назад, така че героите настъпват към нас откъм екрана, което додава драматизъм. Какво беше намерението Ви за движението във филма?
Движението е неделима част от разказа и беше изключително важно да е добре подготвено. С оператора Никита Кузменко го обсъдихме още в началото и решихме: трябва да следваме главните герои. Ако те тичат, и ние тичаме, ако те ходят, и ние ходим, ако те спрат, и ние спираме. Докато репетирахме, аз заснемах със смартфона си част от нещата, които правехме с актьорите, и пращах на Никита да види ще станат ли така. Той гледаше пратеното, казваше: „Тук, тук и тук ще е сложно“, но всеки път измисляше как да се получи по-добре, всеки път правеше малко чудо. Никога не чухме от него: „Дайте нещо по-просто“.
В хода на действието думата „памфир“ е обяснена като „камък“, но не откривам нищо за произхода ѝ. Откъде я намерихте Вие?
Чух я, докато работех по един документален филм – нечие прозвище, местна легенда. И си казах, че ще е прекрасно, ако в едно затънтено местенце можем да създадем малък мит покрай едно малко име. За което най-важното е не какво значи, а кой е човекът, комуто принадлежи.
Името на момчето Назар се чува десетки пъти от началото до края, извикано от много от персонажите. Това призоваване с най-различни интонации и смисли действа като напев от народна песен...
Ще Ви издам една малка тайна. Щом някой от екипа прочетеше сценария за първи път, аз го питах: кой според теб е Памфир в нашата история? И повечето казваха: Назар. В титрите ще видите, че никой не е „Памфир“. То си остава прякор – име, в което някой може да влезе. Момчето беше решаващо за филма, не биваше да е формална фигура (щастлив съм, че при мен формални фигури няма). Станислав Потяк избрахме след търсене с години – според кастинг режисьора сме пресели близо 1000 души. Имахме трима основни кандидати за ролята, но не можехме да се решим. Направихме актьорска работилница за момчета – за приятелите на Назар – и Станислав беше сред тях. И репетиция след репетиция взех да го забелязвам: виж го ти, ами той е умен, той е дяволит, той всичко умее! И така пред тримата кандидати предпочетохме аутсайдера. Та да, повторението беше от съществено значение, за да може на финала човек подсъзнателно да заключи: кралят е мъртъв, да живее кралят.
