„И какво стана сега? За убийство те вкарват в затвора, откъдето те освобождават, за да убиваш?... Не ви разбирам империите и стратегиите“, завършва краткия си монолог Маша, жената с яркочервена коса. И добавя извинително: „Отдавна не бях имала толкова внимателен слушател“. А истината е, че слушателят по-скоро се е отнесъл, отколкото внимава. Той е нейният девер, който току-що се е прибрал в Казахстан: изкарал е половината си живот зад решетките в съседна държава (и кой знае дали прякорът му – Мавъра – не е ехо от извършеното престъпление), неотдавна се е озовал на фронта, а при завръщането си в родината се е сблъскал челно с местните полицаи и мутри (почти припокриващи се множества в системата не само на новия филм на Адилхан Йержанов, но и на почти всички предишни). Срещат се за първи път и на него сякаш му коства известно усилие да осъзнае както съществуването на снаха и племенник, така и факта, че брат му – задлъжнял към всички пройдоха – е потънал вдън земя.

Шестмесечният военен опит на Мавъра от първата половина на 2023-та е недвусмислена препратка към набирането на затворници от руските „частни военни компании“ с обещание за опрощение на греховете им в замяна на половин година „служба“ срещу Украйна. А неочакваната поява в големия град на тихия, но способен на експлозивно насилие ветеран, който търси своя брат предател, насочва право към един от най-популярните персонажи от руското кино през последните десетилетия – завърналия се от Чечня Данила Багров от „Брат“ и „Брат 2“ на Алексей Балабанов („крайъгълните камъни на путинизма“, както ги определи неотдавна критикът в изгнание Антон Долин). Нещо повече, в своеобразната увертюра към филма, докато камерата прави бавен тегел от ляво надясно, приканени от неутрален женски глас зад кадър, няколко мъже в различна степен на физически и душевен разпад се представят и казват от коя война са оцелели: Афганистан, Чечня, Сирия... По-видимите и кръвопролитни руски изстъпления от 80-те насам.

Филмът е повечето на руски, а Казахстан е още далеч от така нужното си излизане от мразовитата руска сянка, но никога досега Йержанов не е ситуирал екранните си разкази в толкова недвусмислен контекст. Мавъра се е върнал от гмурването си в Русия неспособен да говори и да чувства болка, но в постоянната компания на три трагични привидения – три овъглени трупа, невидими за другите, които го съпътстват навсякъде и „макар да не го обичат, му помагат“. В жанр (травмиран единак със собствен код на честта се опълчва на злото в себе си и в другите), в който е от фундаментално значение ясно да се обозначат „добрите“ и „лошите“, авторът не оставя място за съмнения относно позицията си.

Типологията и митологията на главния герой в „Мавъра“ са очертани, което обаче не може да се твърди за пътя и целта му. Какво иска от брат си, а и изобщо? Как решава, че Маша му е важна на всяка цена? Защо убива или не убива? Какво го движи?... Всеки път, когато ключов персонаж бива лишен от дар слово от създателя си, си задавам въпроса доколко това не е бягство от отговорността в думи да бъдат вложени подобаващи идеи и намерения; прехвърляне върху зрителя, читателя или слушателя на необходимостта контурът да се напълни със съдържание. Мавъра на Йержанов е опразнен от реч, но сякаш и от мисъл; от делничност, но сякаш и от личност.

В една своя работна обосновка Йержанов казва, че филмът е за „порочен кръг от деспотизъм и насилие, който може да бъде прекъснат само от любовта“, и цитира Шекспировия „Отело“: „И тъй обикнахме се ние двама, / тя – мен затуй, че мъки срещал бях; / аз – нея, че пожали ме за тях...“ (прев. Валери Петров). Любовта обаче е едва зачекната в „Мавъра“, преобладаващо през състраданието. Бързите монолози на Маша не са достатъчни, за да установят разбираема връзка с мълчанията на Мавъра, а действията на двамата нямат време и място да се преплетат и проникнат. Самата Маша е по-скоро клише (жена, притисната от обстоятелствата до степен да се продава и да съществува изключително като функция на мъжете наоколо: на сина си, съпруга си, аверите му), което прави невъзможни равноправните им отношения. Тя е клише, той – митологема. Максимумът, до който стига „Мавъра“ в търсенето на някаква любов при тези дадености, са три-четири момента на приятна сантименталност.

Неоновите отблясъци, асансьорните сцени и бодрата, почти весела електронна музика, която нарочно (и плодотворно) контрастира с мрачната материя на филма, са явен реверанс към Виндинг Рефн и „Живот на скорост“. За съжаление обаче, в „Мавъра“ ги няма фините подробности и бавно градената химия между героите на Райън Гослинг и Кери Мълиган (също романтизиран престъпник и изоставена майка на малко момче). При все че екшънът на Йержанов е много гледаем, а фабулните му разклонения и обратите са интересни за очите, действащите лица си остават просто щрихирани, комиксово условни. Такива остават и нашите отношения с тях.

Има три неща, заяви тази година казахският режисьор, които като автор дължиш на зрителя и благодарение на които филмът ти „се състои“: жанр (ясен алгоритъм – дори да изненадваш публиката, то да е, докато отговаряш на очакванията ѝ); автентичност (да познаваш средата и манталитета на разказваното и разказваните) и стил (всеки филм ражда свои вътрешни правила, които следва да се уважават). По тези критерии „Мавъра“ се е получил – най-малкото в частта с жанра и стила. И все пак в безсловесната персона на Мавъра и в подценената персона на Маша липсват тъкан и нюанси, от което страда правдивостта на ставащото както помежду им, така и с тях (онази родена от баланса на елементите правдивост, която в киното ни заставя да вярваме дори в невероятното и с най-реални чувства да се пристрастяваме към фикции).

През 2019 г. писахме за седмата пълнометражна история на Йержанов, прекрасния „Тъмен, тъмен човек“. Пет години по-късно пишем за седемнайсетата. Да, няма грешка – производственото темпо на казахския автор е вихрено. „Мавъра“ (в раздела „Изборът на критиците“ в Талин) беше третата му премиера за 2024-та след неоуестърна „Степният вълк“ в Ротердам (със същата двойка изпълнители в главните роли – Берик Айтжанов и Ана Старченко) и постхоръра „Кадет“ в Токио. През 2022 г. премиерите му също бяха три: трилърът „Щурм“ в раздела Big Screen на Ротердам, приказката за властта „Голиат“ в „Хоризонти екстра“ на венецианската Мостра („Вярвам, че давидовците, в лицето на свободните общества, ще възтържествуват, а голиатите, в лицето на тоталитарните режими, ще изчезнат!“) и комедията „Обучението на Адемока“ в основното състезание на фестивала във Варшава.

Светът на Йержанов на екрана (вечното завръщане в личното му Макондо – аула Каратас; употребата на червения цвят, на детското присъствие, на осезаеми дози хумор, странност, свръхестественост, гротеска и насилие; редовното вземане на мушка на корупцията, бюрокрацията и властовите игри) и светът му извън екрана (честата работа с едни и същи актьори; позоваванията на собствени предишни и чужди филми; неизменната будна, небезразлична обвързаност с настоящето) продължават да са разпознаваеми и последователни. И все пак майсторството (и любовта) искат доста повече време и внимание в детайла от сръчността (и любопитството).

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.