За „карикатурния реализъм“ на казахския режисьор и сценарист Адилхан Йержанов говорихме миналата година, когато седмият му пълнометражен игрален филм „Тъмен, тъмен човек“ се състезаваше в Сан Себастиан. Последваха осмият, „Боят на Атбай“, избран за Варшава 2019; деветият, „Жълтата котка“, представен в раздела „Хоризонти“ на пандемичната венецианска Мостра; и десетият, „Улболсин“, включен в официалната програма на новото издание на талинските „Черни нощи“. (Междувременно бяха завършени и снимките на единайсетия и дванайсетия, „Онбагандар“ и „Обучението на Адемока“.) В рамките на малко повече от година – 4 заглавия в конкурсни програми на 4 от 15-те фестивала от Категория А... Не знам как постига Йержанов количеството, но качеството продължава да е константа.
„Но сестра ми е против“, гласи надписът върху плаката на „Улболсин“. Сестрите са две и всяка от тях е против идеята на другата за бъдещето на по-малката. Вече намерилата свой път в Алма Ата Улболсин (Асел Садвакасова) току-що се е върнала в Каратас, родния си аул (село от градски тип, както се казваше на времето), за да вземе със себе си гимназистката Ажар (Динара Саги), за чието обучение в чужбина е събрала пари. Ажар обаче вече е „вербувана“ за продължаване на старите традиции, които през ХХI в. изгодно са се модернизирали само в частта, в която обслужват мъжете с влияние. Улболсин не знае, че Ажар е обещана на (и откупена от) местния първенец Урген – любопитна смесица между мутра и знахар с черен джип и огромна къща. Не знае, че сестричката ѝ не само е съгласна да стане нечия поредна съпруга, но и си е изковала съответна философия: „Всички жени сме проститутки: ти – защото спиш с много мъже за облаги, аз – защото ще спя с един за същото“. И именно понеже не знае, дни наред с нокти и зъби ще се опитва да измъкне Ажар от къщата на Урген. А когато разбира до каква степен е натровено съзнанието на малката, вместо да се откаже, ще действа вабанк, за да я спаси.
Бързам да уточня, че Йержанов не прави битово, фолклорно, азиатско и постсъветско кино, нищо че повечето от персонажите му говорят руски и се движат сред причудливо съчетаните останки от свои и чужди десетилетни заблуди. Прави авторско кино с много ясен почерк, който съдържа любов към парадокса, към човека, към логиката и към ритането на фалшивите авторитети по пищялките. Леко разредената атмосфера в повествованията му – при него винаги има луфт между събития, реплики, предмети – създава „усещането за нещо забавно, но объркващо, което препраща най-осезаемо към братята Коен или Дейвид Линч“, както писаха през септември в Cineuropa. Смешното е постоянно налично, като най-често е изведено от нелепото и никога не отменя и не омаловажава същественото или травматичното. Две сцени от „Улболсин“ ми се виждат особено показателни в този смисъл.
Когато сестра ѝ внезапно изчезва, Улболсин (която ще остане забележително овладяна до края и ще задава с красивия си глас разумните въпроси, повечето пъти безответно) отива в полицията да съобщи какво е видяла. Полицаите никак не са отзивчиви, което отначало по навик отдаваме на тяхната инертност и некомпетентност. След като се опитват да се измъкнат с оправданието, че имат проблем със служебната кола, Улболсин ги натоварва в своята и подкарва. От стереото зазвучава диско хит на Дона Съмър от 70-те. И чак тогава двамата униформени непукисти на задната седалка се оживяват и с кеф започват да припяват I Feel Looove в няколко комични и възмутителни секунди на чист житейски абсурд.
Във втората характерна сцена една от съпругите на Урген, седнала в кухнята, където ѝ е мястото, хихика глуповато и се опитва да заговори пришълката Улболсин. Участието ѝ е епизодично, каквото явно е и в живота, но драматично, без жената дори да помръдне от мястото си, без да промени тона си и без усмивката да слезе от лицето ѝ. „Гледала ли си „Сам вкъщи“? – пита тя гостенката и започва да обяснява. – Много е интересно. Оставят едно момченце вкъщи и заминават на почивка. И знаеш ли какво става после? Идват едни мошеници при него и ме водят в мазето, и ме бият, за да ми гонят духовете... А после пак се срещат в Ню Йорк.“ Насред лесната за тананикане мелодийка – бам, клавишът на ужаса.
В един от предишните филми на Адилхан Йержанов, „Чума в аула Каратас“ (2016), сблъсъкът старо-ново пак става с пристигането от града на млади хора, решени да разбъркат завареното положение. Оказва се, че повечето от местните са болни от нещо, което в книжата на кметството фигурира като грип – за ваксина срещу него се харчат 90% от бюджета, а то всъщност е чума... и никой не иска да я назове със собственото ѝ име. „Те крадат, ние умираме.“ Попитах автора дали аула Каратас го има в действителност. „Измислен е – каза той. – За да разказвам моите истории, ми е по-удобно да снимам градче, което не съществува. Нещо като Йокнапатофа на Фокнър.“ Дали грип или ковид; дали чума или ретроградност; дали аул или европейска столица; дали във въображението или в реалността – всичко, което Йержанов разказва в онези ширини е съвършено познато и понятно и тук, до плашещи подробности.