Казахът Адилхан Йержанов дебютира с пълнометражен филм през 2011-а и бързо и разбираемо спечели симпатии с отличителния си стил, наричан от самия него „карикатурен реализъм“ („тишината е по-добра от шума“... „киното е философия на изображението“... „при всичкия цинизъм на този свят е особено важно да се изкопае, издири, върне изгубеното чувство за красота“... „несвободно изкуство е оксиморон“). След като шестото му заглавие, „Ласкавото безразличие на света“, беше включено в престижната програма „Особен поглед“ на Кан 2018, сега седмото е в конкурса за Златната раковина в Сан Себастиан. „Тъмен, тъмен човек“ разказва за осъзнаването на една черна овца насред глутница от черни, черни вълци, и то по най-убедителния начин: в закономерен развой (филмът диша бавно, но не дотяга с развлаченост), правдоподобно (осъзнаването нито е пълно, нито магично просто, а смътно и по човешки несъвършено – просто проблясък, достатъчен да срине „нормалността“ на главния герой) и с чувство за хумор (за наградата за най-нечакана и свежа комичност Йержанов не би имал конкуренция).

Бекзат, снажен млад човек (в ролята магнетичният Данияр Алшинов, с когото Йержанов вече снима следващия филм – за света на MMA, смесените бойни изкуства), е селски следовател в затънтено място, където мъже в тъмни дрехи въртят досадните си алъшвериши на самци без контрол, съвест и въображение по начина, познат навсякъде открай време. Корупцията е не изключение, а принцип; отделният живот няма стойност; повечето „играчи“ ги мързи да гледат, камо ли да работят или да отглеждат амбиции. Бекзат не си усложнява дните с въпроси към другите и себе си, а върши каквото трябва при тези безалтернативни обстоятелства (тоест всичко, което някой на негово място не бива да върши). Лека-полека от пестеливо подаваните парченца информация ще научим повече за него и за делата му – без драма и повишаване на тона, този неохотно участващ в света младеж, който отначало дори не изглежда централен за повествованието, ще се очертае като трагична фигура. А когато и той го осъзнае, филмът ще добие дълбочината, за която е загатвал.

„Тъмен, тъмен човек“ е пълен с целенасочени, добре работещи контрасти. Кадрите с непривично широк формат (1:2,35), художнически мислени и старателно аранжирани, противопоставят щедрите природни хоризонти на тясното хорско мислене. Битовите несгоди не са показани като сивкава мизерия, а като среда, богата на нетипични стимули. Тежестта на костюмарите е заличена от детинските им жестове. Целият филм е „осеян“ с фигурките на мимоходом мернати хлапета – и тъкмо човек ги приема за очевиден символ на „децата ни гледат, бъдещето ни съди“, хоп, сладко розово момиченце прави с пръстче жест през гърлото си, сякаш заплашва минаващия недалеч Бекзат. Страшните подробности са дадени повече в своята нелепост, отколкото в своята болезненост, така че влизат през очите и ума далеч по-леко. Чувството за разруха се наслагва не от визуалното изкрещяване на „разруха!“, а от все по-плътното щрихиране на отношенията...

„Подпиши и прочети“ – това е имитацията на порядък, налагана от полицаите, които, като някакви пожарникари пиромани, защитават хаоса и престъпниците. На мрачкавия човешки фон силно се открояват различните: Пукуар, душа на тричленна компания от странни птици („лудичкия“, нарочен за изкупителна жертва, арестант на Бекзат), и Ариана, журналистка с протекции, дошла да се порови из странните събития в околностите: ред убийства, които говорят за сериен извършител, и учудващо залавяне на различни заподозрени. „Ясно, туристка – определя я с ръмжене Бекзат, към когото я прикрепят. – Идваш от чужбина на сафари в дивото...“ По някое време Бекзат, Ариана и Пукуар се озовават на път заедно и в неволното им приближаване – бодливите въпроси на момичето; красивите рисунки и мира на невинния; сърдитото нежелание на полицая да ги вижда и чува – се ражда промяна.

Кратка осведомителна интермедия (ако не научим нещо покрай филмите – защо да се хабим да ги гледаме?). Площта на Казахстан е почти 25 пъти колкото България (говорим за деветата най-обширна страна в света), а населението – около 2,5 пъти по-голямо (което дава представа за незаетите пространства там). Пейзажът включва тайги, степи, пустини, високи планини, а добивът на петрол, уран, диаманти и какво ли още не би трябвало отдавна да е направило средния жител богаташ (но не е). От 20 години столицата е Астана – преди това беше Алма Ата, която и до днес остава най-населеният град. В Казахстан, на терен, нает от руснаците до 2050-а,  се намира най-старият и най-голям космодрум в света – Байконур. Казахите са потомци на „тюркски и монголски номадски племена с персийски културни влияния“. От 1936 до 1991 г. територията им е превърната в една от съветските републики. Официалните езици са два, казахски и руски, а азбуката е все още кирилица – до 2025-а, когато се предвижда латиницата да я замени. Думата „казах“ (и „казак“ впрочем, от един корен са) значи „скиталец“, но и „бездомен“, и „свободен“...

„Как да стигне тъмният човек до светлината, щом той е самата тъмнина? – Ариана разказва приказка на Пукуар и приятелите му и сама си отговаря. – Като изчезне!“ Бекзат – първо бездомен, после свободен – чува, схваща и взема мерки.