Филмът започва с един дълъг кадър на плочник, постепенно обливан с вода и пяна. Докато вървят надписите, водата от чиста и пенлива, постепенно добива цвета на отмивана съсирена кръв. Това се оказва и цветът на акуратно почистваните кучешки изпражнения из двора, но виси някакво обещание за престъпление, кръв, смърт и вина, което „Рома“, сниман в чернобялата гама, изпълнява съвестно и красиво.

Но каквото и да се случва из него – земетресение, горски пожар, опит за удавяне, стрелба, смърт на дете, заплаха, подлост, опасност и саможертва, важно се оказва по-скоро как всеки от героите в него, даже второстепенните и третостепенните, реагират на случващото се. Тече едно класическо по красноречивостта на детайлите си повествование, обагрено с проникновено разбиране към героите, някои от тях съкровено описани, а други тънко, но безпощадно иронизирани. По време на земетресението например едни се молят на колене на бога, сплели ръце, а други се захващат да спасяват бебетата в кувьози. В горския пожар привидно всички, деца и възрастни, хукват да гасят. Все пак някои са дошли от празничната маса заедно с чашите си и проницателно наблюдават огъня, а един маскиран млад мъж започва да пее на норвежки с гръб към огъня в някакъв космически транс, докато преди това е плашел и забавлявал децата.

Мексиканският режисьор Алфонсо Куарон, който в „Гравитация“ ни показа една прекомерна виртуозност в безвъздушното пространство като среда на действие, тук трупа като гравюри, една върху друга, мозаечни картини от сякаш различни светове, които обаче добре познаваме и се опитваме и сами да наслагваме. Сценарист, режисьор, оператор и дори съмонтажист на филма, той сякаш разполага с тези светове като свои и иска да ги опише и съхрани завинаги, защото вижда в това някакъв върховен, но силно прикрит смисъл.

В началото на филма един обширен дом в квартала Рома на Мексико сити е обхождан от камерата като катедрала, докато свикнем с него и неговите обитатели и навлезем в обичайния му ритъм. Клео, домашната прислужница или „тъпата слугиня“, както я нарича нейният любим, прави почти всичко в някакво непосилно темпо – сервира, разчиства, пере, мие, разговаря с децата, пази ги и ги утешава. Има и друга помощница, призвана предимно да готви, но двете си разпределят като в космически полет задълженията, за да тече всичко гладко в семейството на лекаря с бавноподвижна тъща и четири деца. Децата в началото не можем да различим, авторът не бърза да разкрива всичките си герои подробно и окончателно - те върлуват из дома чрез дрязги и противоречия, характерни за всяко многолюдно семейство. Воюват за територии, спорят за всичко на масата, изпадат в ярост един спрямо друг, която понякога е неконтролируема, а по-малките търсят топлината на Клео или поне умението ѝ да бъде спокоен слушател.

А тя е като свръхзвуков домашен робот, но намира сили да се усмихва, прегръща и утешава. Внимава за всичко и всички – трепери пред господарката, която ѝ прави забележки, стои мирно и безмълвно пред бащата и чак накрая на деня си позволява да отдели време и за себе си. Да прави гимнастика на тъмно, за да пести ток, но и „пази линия“ и да си поговори с другата домашна помощница за мъже, в почти всички случаи така смехотворно неверни и непостоянни. На другия ден отново безропотно и самоотвержено се захваща с този адски ритъм и го прекъсва, само за да изслуша най-малкото момче и неговите чудати фантазии. То винаги разказва случки от предишния си живот, в който все намира смъртта си заради своята професия, примерно авиатор. Клео се подсмихва, но ляга до него и с поглед вперен в небето и преминаващия горе самолет му признава, че самата тя мечтае да умре. Епизодът остава така да виси тревожно не само за да разберем безкрайната смъртна умора на момичето. А и за да ни подготви за отчайващите събития и истинските беди, които ще настъпят и ще изцеждат капка по капка силата, куража и себеуважението на героинята.

Щом зрителят свикне с правилата и интериора на дома, външният свят ще нахлуе, нагло и шумно, с великолепния епизод на прибирането на бащата от работа. Той паркира свръхвнимателно своята преголяма кола на тесния плочник, заради което с отмерено и проверено движение трябва да прибере дори външното огледало на колата си. Пуши дълго в нея, сякаш не иска да слезе и се оказва точно така. После, когато ще напусне семейството си, той се изнася с комично малка кола, а съпругата му вече ще използва голямата. Ту леко пияна, ту изплашена до смърт, обелвайки я странично в двора или на първия светофар.

Даже само да се захванем със смяната и вида на колите във филма, ще станем близки довереници на цялата тази семейна сага. Напуснатата съпруга купува нова, по-малка кола, за да заведе децата на море и да ги изведе от дома, докато бащата прибере мебелите, които счита са свои. Когато се връщат, едно от децата се провиква учудено, виждайки вече наредените на земята книги, а не на стелажи, но друго от момчетата обявява, че не вижда никаква разлика. Ето такъв разказвач е Куарон в ограничения интериор на старата просторна къща – разполага се царски и вездесъщо, като жонглира с вещите из нея, а героите му правят изненадващи и неочаквани като настроение ремарки. Когато действието излиза от дома, целият външен свят се втурва на екрана с неговият шум и трясък - на улицата все някой пее, тропа, бибитка, вика, марширува, пее, продава. Кадърът и мизансценът отзад е пренаситен с детайли, дейности, сновящи хора, трепещи се със сопи или стрелящи, разхождащи се и пазаруващи, и като лайтмотив на цялата тази нервност и гмеж е кучето, което се лута из двора и също иска да излезе от дома, както и все се пречка на излизащите, пазещи го да не избяга… Защото навън има и метежи, смърт, насилие, и невярна любов и всички в къщата ще разберат скоро за това.

Първо майката на децата, която до момента се е стремяла да създава ореол на важност и значимост на бащата, трябва да признае на децата си, че са изоставени и да си търси работа. Клео пък трябва да каже на господарката си, че е бременна и също изоставена, а дори и заплашвана. Домът, така пространно описан от камерата до момента като убежище, се превръща в крепост, която трябва да се предаде. Обсаден е от света, двуличието и безочието му, колкото и жените в него да правят смешни и трогателни усилия да спасяват всичко наоколо. Дори привидно безполезната баба в къщата, майката на господарката със солидните си тежки крака, обути в почти мъжки обуща, помага с някакво стоическо безмълвие и само веднъж се разридава от безсилие, ужас и потрес.

Проследяването на разказваческите умения на Куарон доставя благодатно и истинско естетическо удоволствие. Забележително прочувствен е усетът му към прикрития героизъм и стоицизъм на жените в някакъв объркан свят на страхливи мъже, или мъже насилници, и деца, които трябва някак да оцелеят, въпреки че сякаш надежда няма, няма и да има.

Досега „Рома“ се радва на 175 награди и 173 номинации, а и „Оскарите“ не го подминаха. Някои коментатори нададоха отново тревожни гласове относно сравнително малкото присъствие на жени в надпреварата за тази почетна статуетка, нищо че тази година все пак бе по-обемно.

Но нека оставим на мира количеството и се насладим на качеството. А и не сме загубили надежда да видим от жена режисьор толкова съкровено, благородно, състрадателно, мъдро и дълбоко разбиране за мъжете, каквото „Рома“ демонстрира спрямо жените.