Сред разтухите за душата на свръхразвитите общества, окопали се в материално благополучие и всемирна скука, е да развенчават последствията от цивилизационните си постижения. Скандинавското кино по традиция го прави с остроумна ирония, а шведът Рубен Остлунд се утвърди сред майсторите в „жанра“. В Кан го забелязаха още с абсурдистката комедия „Неволно“ (2008, програма „Особен поглед“), в която на ръба на експеримента разнищва поведенчески модели. С „Игра“ (2011) постави под въпрос безграничната толерантност и дискретно отбеляза отслабването на инстинкта за самосъхранение у европееца (което, разбира се, веднага му навлече обвинения в расизъм), а с „Форсмажор“ (2014) по бергмановски повдигна завесите на семейния будоар, за да хвърли съмнение не само върху философския, но и върху практическия смисъл на брачния съюз, такъв, какъвто е според консуматорския модел.

В „Квадратът“ (2017, Златна палма) има от всичко това, а през призмата на съвременното изкуство, претендиращо да разбира и отразява живота, е скициран съвременния технологизиран, нарцистичен и лицемерен социум. Спазвайки стилистичния синхрон, Остлунд не просто „рисува“ групов портрет, а строи инсталация с прилежащите й елементи: слоган, който задава основна тема; вариации по темата; участници, които са по-скоро щрихирани чрез действия инструменти на експериментално повествование, отколкото пълнокръвно разказани герои.

Стокхолм. Кралският дворец е трансформиран в музей за съвременно изкуство – символичен акт относно предаването на властта между институциите. Статуята на конник отпред е детронирана, а на празното място поставят плоча с текст: “Квадратът е светилище на доверие и грижа. В него всички споделяме равни права и задължения.“ Това е мотото на новата инсталация в музея и концептуалното ядро, около което ще се трупат интерпретациите на тема „доверие“ във филма. Неоправданото, излъганото и следователно чезнещо доверие между хората от западния 21-ви век. Протагонист е Кристиан (Клас Банг)– изряден и енергичен на вид музеен куратор, който въпреки безупречния си външен вид (дори след като се събудил в работния си кабинет с дрехите), върши всичко леко разсеяно и остранено. В една от началните сцени алтруизмът му е предизвикан от крещяща за помощ на улицата непозната девойка, и в последствие подигран от разкритието, че сцената е била повод за обир. Подкокоросан към саморазправа от чернокожия си асистент с призива да не бъде „чак толкова швед“, Кристиян пуска заплашителни бележки в пощенските кутии на многоетажния блок, където е локализирал откраднатия си телефон. Тактиката проработва и вещите му са върнати, но с цената на обидено арабче, с чийто свят ще му се наложи да се сблъска отвъд обичайните актове на благотворителност тип „изкупване на бяла вина“, които практикува ежедневно от позицията на съвестен гражданин. И животът му лека-полека ще излезе от релсите, по които така или иначе се в пуснал по инерция.

Въпреки 150-те минути и нетрадиционния наратив, филмът не изпуска зрителското внимание – къде с абсурден хумор, къде с шокови ситуации. И обема в широк мащаб темите от съвремието: пропастите между обществените слоеве дори в „социален рай“ като Швеция; взаимното безразличие на човек към човека, прикривано от автоцензуриран политкоректен тон; претенциозното раздуване на социалните медии и съвременното изкуство до огледало на живота на фона на чутовното им безсмислие, сексът като манипулация, изолацията като спасение. Колкото по-екстровертен и самоуверен е Кристиян в публичните изяви на професионалния си живот, толкова по-притихнал и несигурен e насаме и в интимни моменти: репетицията на публична реч в тоалетната, кратките моменти с дъщерите му от разпаднал се брак, неловкия разговор с журналистка (Елизабет Мос) след нощ на машинален секс. Неадекватността му, макар и бегло загатната, е белег за съхранена човечност, която ще изплува на финала, а абсурдните ситуации и детайли са „неравнодушна природа” на външната изкуствена (поради липса на естествена) среда, отразяваща вътрешното му усещане за нонсенс. Остлунд ловко си служи с контрапункти (между среда и герои; между герои и герои), за да предизвика саркастичен смях, неудобство, дори страх. Апогеят е издевателствo под формата на пърформанс върху лъскави гости на луксозен прием от актьор (Тери Нотари), който имитира маймуна.

След „Тони Ердман“, който разчепка и осмя корпоративния свят, фестивалът в Кан фаворизира „Квадратът“, в който артистичните среди изглеждат не по-малко изпразнени от съдържание. Филмът е не така яростно саркастичен, но и не по-малко точен. Остлунд е овладял необходимия за оцеляване сред доктрините на новото време езопов език – успява да промъкне истини за политкоректния фалш, проникнал всички пластове на живота ни, докато говори за толерантност и погубено доверие.