Група туристи е на посещение в гигантски склад, или, както го наричат сега компаниите за онлайн търговия, fulfillment house – евфемистично название, комбинацията от думите в което (дом и удовлетворение) звучи по-скоро като място за сексуална експлоатация, отколкото друго. Складът е в Шотландия и в него работят множество пикъри (вземачи, подбирачи), които обхождат стелажите и вадят от тях онова, която машинка, четяща баркодове, им нарежда. Сред тях е и Аурора, португалска имигрантка, а в групата туристи, които подминават щъкащите работници и се качват на второто ниво на склада, има и деца. Едно съвсем мъничко заглежда момичето с интерес, бръква в джобчето си, вади бонбон, сваля хартийката и ѝ го подхвърля над металната мрежа на парапета като на животно в зоологическата градина. Моментът можеше и да е смешен, но на фона на всичко, което сме видели от живота на Аурора дотук, е покъртителен.

„Смяната“, дебютът в късометражното кино на живеещата от 12 години в Шотландия Лаура Карейра (Порто, 1994), беше селектиран през 2020 г. във Венеция. А тази есен „За падането“, пълнометражният ѝ дебют, е в Официалния конкурс на Сан Себастиан. Карейра има жив интерес към начина, по който работата ни владее („Не поставям под въпрос толкова идеята, че се налага да работим, за да оцеляваме, колкото че работата отнема повечето от времето ни да се грижим едни за други и да бъдем личности...“), и следващият проект, който вече развива, е посветен пак на тази тема. Неслучайно сред продуцентите ѝ е и компанията на Кен Лоуч, който миналата година, на 87, пусна „Старият дъб“ и обяви, че спира с правенето на филми. Някой трябва да поеме щафетата в киното, което го е грижа за бита и труда на човека без привилегии – ако този някой е Карейра, извадили сме късмет.

„За падането“ е може би най-храбрият от конкурентите за Златната раковина тази година, с най-уверено постигнати високи цели. Съкрушителен и обнадеждаващ едновременно. Привидно бавен и минорен, а всъщност врящ и кипящ от разнообразие. На пресконференцията Карейра каза: „Капитализмът може да те удари с все сила... и около теб ще има хора, и те ще ти помогнат. Но това може да се окаже недостатъчно“. Историята на Аурора – изиграна с върховна чувствителност от младата Жуана Сантуш – е именно за частта с недостатъчното. Тя се движи сред много други млади хора, но нито знае как да общува с тях, нито има време да опитва. Работи от тъмно до тъмно в хангар, който прилича на преизподнята на всички вещи – по хиляди рафтове лежат омесени предмети: кукли, пътеводители, тигани, резервни части и много, много сексуални играчки. Дава всичките си пари за поправка на смартфона, за който обикновено е закачена като за интравенозна система...

Важно е да се уточни, че Лаура Карейра е направила социален, политически филм, който обаче не е отрязък реалност, разгледан под увеличителното стъкло на някакво нравоучително намерение или с желание да се полюбува на нещастието. Нещастието тук е временно и анонимно като работата на Аурора и тези като нея, в него се влиза и излиза без вина – то подлежи на корекция. „За падането“, колкото и пряко и прецизно да е заимстван от действителността, е всъщност чудесен синтез на определено положение на нещата, постигнат чрез умно отсети и съпоставени детайли. А решението на авторката да разкрие персонажа си в две направления като срам и храна е изобретателно и твърде сполучливо.

Аурора е възпитано, чувствително момиче, което искрено се опитва да се справи самостоятелно и избягва да моли за помощ. Разбираемите усложнения, с които се сблъсква, я хвърлят в трогателна социална акробатика и срамът в най-различни оттенъци от стеснение до сковаващо безсилие е една от най-красноречивите ѝ характеристики. Храната на свой ред е друг ефикасен способ да се зададе мярка за ставащото и за душевното разположение на Аурора: бонбонът, хвърлен от момченцето в склада; няколко предложения за споделяне на вечеря, приемането или отхвърлянето на които значат много повече от ядене или неядене; редуването на готвеното и пакетираното, една малка кражба, загубеният апетит...

Лаура Карейра е провела сериозно проучване сред реални пикъри (директно от разговорите с тях са заимствани тези в столовата на склада); почерпила е и от собствения си опит на „другоземка“ (за многоезичната „комуналка“, в която живее Аурора например); вслушала се е в предложенията на своите актьори (смес от професионалисти и натуршчици). И някак е успяла да избяга от клишето за мигранта, клишето за южняка и клишето за лошия шеф, които можеха да я улеснят, но и да я подведат в разгръщането на сюжета. Към главната си героиня се е отнесла с милост („много е лесно като сценарист да мачкаш героя си“), като в цялата сложност на уловения период от живота ѝ не я е лишила нито от хубави моменти, нито от сетива да ги забележи. Любопитен детайл – в една сказка по време на фестивала режисьорката назова два италиански филма, за които е мислила, докато е формулирала своя: „Мястото“ на Ермано Олми и „Нощите на Кабирия“ на Федерико Фелини, заради „съвършения финал“.  Финалът на „За падането“ е неочаквано освобождаващ и наистина си заслужава да се види как Сантуш и Карейра стигат до него.

На 28 септември 2024 г. журито на Хайоне Камборда („Моравото рогче“, Златна раковина 2023) подели Сребърната раковина за най-добър режисьор между двама от тримата дебютанти в конкурса на 72-ото издание на Сан Себастиан: Лаура Карейра („За падането“) и Педро Мартин-Калеро (за баналния хорър „Плачът“ – лъскав, но неумел ерзац на „То иде“, пълен с безсмислено насилие срещу жени).

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.