Между Мадс Микелсен танцьора, прекрачил в киното на 31 години (в дебюта на Николас Виндинг Рефн „Пушър“), и Мадс Микелсен злодея от големите международни продукции (враг на Бонд; бивш нацист в „Индиана Джоунс“; създател на Звездата на Смъртта в ентото разклонение на междузвездните войни; лош магьосник в „Доктор Стрейндж“; човекоядец в сериала „Ханибал“) има няколко други Микелсен-и, един от друг по-чудесни. Най-интересни са може би маргиналите, които му отрежда Андерс Томас Йенсен (освен отлични филми, „Блещукащи светлини“, „Ябълките на Адам“ и „Рицари на справедливостта“ са и съвършеното поле за изява на точно този талант), при все че изтерзаните образи, в които го вкарват Томас Винтерберг („Ловът“, „Още по едно“) или Сузане Биер („Обичам те завинаги“, „След сватбата“), не отстъпват значително. Но ето че и друг автор, Николай Арсел, утвърди собствена Мадс-Микелсенова линия: за него актьорът влиза в бродирани костюми и отминали епохи и защитава красиви каузи.

Преди десетилетие в „Кралски афери“ на Арсел (създаден по великолепната книга на Пер Улув Енквист „Посещението на придворния лекар“) Микелсен беше Щруензе – реално съществувал германски мислител, който идва в Дания да лекува неуравновесения крал Кристиян VII, влюбва се в съпругата му и бива екзекутиран заради привързаността си към нея и просвещенските си разбирания. В „Неблагородните“ (по романа на Ида Йенсен „Капитанът и Ан Барбара“) векът отново е ХVIII, героят пак идва от Германия, а идеите му, макар и по-простички, се оказват не по-малко опасни. Лудвиг Кален е незаконороденият син на една от слугините на разпасан аристократ; жилав и упорит самотник, който за четвърт век във войската си е отвоювал чин „капитан“ и мизерна пенсия и сега е решен да си спечели земя и титла там, където никой не ги иска и може – в Ютланд. В постната почва на полуострова нееднократно са правени опити да се отглежда ту едно, ту друго, но все безуспешно. Дотолкова, че опитомяването на въпросните ялови земи е станало фикс идея за самия крал. Лудвиг Кален пристига с товар картофи – все още непопулярна култура в Дания – и знае, че с подходяща подготовка и малко късмет ще успее да изкара реколта и да сбъдне следващите стъпки от плана си. Той мечтае за място под слънцето, което предполага и някакво уважение – това е всичко.

Заглавието на датски е чуждицата bastarden, чийто буквален превод с „копелета“, „помияри“ или „мелези“ звучи прекалено вулгарно. От друга страна, английската версия, „Обетована земя“, звучи прекалено банално. „Неблагородните“ е сякаш най-близко до оригиналната идея: във филма приписаното благородство на родените в знатни покои е противопоставено на реалното благородство на онези, които всеки ден отстояват правата и правдите си с дела и трудно лично порастване... В „Неблагородните“ всички „добри“ са по краищата или направо извън пределите на приемливото и престижното – отритнатият Кален; избягалите ратаи, които първи се цанят да му помагат; циганското момиченце Анмай Мус, от което всички суеверно се страхуват заради цвета на кожата му и недетската му устатост и което обиква капитана със сирашки плам.

Освен за сблъсъка на фалшивото с истинското в едно класистко, расистко, агресивно време, филмът всъщност е и за сблъсъка на важното и неважното в душата на един човек, несвикнал да бъде обичан и да показва чувствата си: Лудвиг Кален ще направи ред правилни ходове в устрема си към намислената цел, но част от тях ще се окажат дълбоко погрешни спрямо онова, което спонтанно тече и се ражда в миниатюрния му нов свят от bastarden. И тези два сблъсъка са вълнуващи за наблюдаване, защото Микелсен има всичко необходимо да ги онагледи, операторът Расмус Видебек знае къде да гледа, а Арсел е старомоден в най-хубавия смисъл на думата разказвач. Съсценарист на „Неблагородните“ е Андерс Томас Йенсен, с когото, твърди режисьорът, са решили повествованието да е „величаво, епично и да показва как нашите амбиции и желания непременно ще се провалят, ако са единственото, което имаме“.

В околностите на парцела сред пустошта, който Кален си набелязва за ферма, живее едър феодал – капризният, садистичен, чудесно противен Фредерик де Шинкел (страхотен Симон Бенебиерг), – който веднага надушва както здравата сърцевина на капитана, така и комплекса му на отхвърлен човек, и за скучаещата му личност новодошлият се превръща в предпочитана жертва. Фактът, че братовчедката на Шинкел от обедняло разклонение на рода, която той държи като заложница в дома си и смята да направи своя съпруга, се увлича по достойното държание на Кален, не помага. Затова основната линия на съпротива и случване е точно между Кален и Шинкел. За съжаление, героините – от строгата, всеотдайна ратайкиня Ан Барбара през изящната вътрешно и външно братовчедка Едел Хелене до дивичкото дете Анмай – са сякаш повече украшение и оправдание, отколкото убедителни участници в действието. Но двуизмерността им може да се отдаде и на специфичната динамика между двамата обзети един от друг мъже в центъра на събитията...

Да, рискованото покоряване на неусвоени територии прилича на уестърн, за какъвто „Неблагородните“ беше представен около премиерата си във Венеция, но аз бих рекла, че той е по-скоро типична приказка за надмогване на трудностите и триумф на уж слабия (Иванушка Глупака, третият син, беднякът). И макар цялото да е нюансирано и поднесено като за възрастни (нито онеправданият става цар с трофейна жена и пълна хазна, нито препятствията по пътя му до сполуката изглеждат само алегорични), то си остава доброто старо наместване на света в една предвидима и удовлетворителна система по оста добро-зло. От определена възраст нататък приказките се превръщат от способ за приспиване в празнично събитие, така че двата часа на „Неблагородните“, макар и ясни по замисъл и мрачни като атмосфера, са щастливо кинопреживяване.