В началото на април в Порто гледах един от най-вълнуващите театрални спектакли, на които съм попадала от години. В него осем мъже от различни страни и на различна възраст, непрофесионални актьори, разказваха откъслеци от своите истории, танцуваха и взаимодействаха помежду си. Овчар, гробар, таксиджия, производител на бира, укротител на коне: несъвършени, съвършени, обикновени, необикновени, безкрайно интересни и естествено вписани в общата картина, дооформена от магичната сценография, музиката и осветлението. Изходната точка бяха маскарадните традиции в някои от европейските страни, походът – в непредвидима посока. Марко Мартинш, автор на представлението, е по-известен с работата си в киното, където методът му е същият: документален старт с готовност за пристигане къде ли не през оголени емоции.
На 70-ото издание на фестивала в Сан Себастиан (16-24 септември 2022 г.) Мартинш представи петия си пълнометражен игрален филм, „Грейт Ярмут – неокончателни данни“ – жилава, трудносмилаема драма с привкус от седемдесетарското авторско кино, някъде на пресечната точка между гротеската, поезията и кошмара. Грейт Ярмут е курортен град на Северно море, където английската средна класа отдавна ходи на нескъпи почивки, а „неокончателните данни“ са тези за огромния поток от гастарбайтери в региона. През 2017 г. Мартинш отива в Грейт Ярмут за театрален проект с португалци, които са се преселили да работят там в по-ранен етап и са успели донякъде да се вживеят и да сбъднат „английската си мечта“. Това, което бързо забелязва, е колко различни и безчовечни са условията, на които биват подложени новите мигранти. И започва да събира материал за филм.
„Грейт Ярмут“ е от онези редки творби, които хвърлят в тревога тялото и съзнанието като писък в далечината, а после, парадоксално, те оставят с чувството за ценен опит, за придобивка, за просветление. Мартинш възлага най-тежката актьорска задача на виртуозната Беатриж Батарда (която впрочем играе във всичките му филми от дебюта му през 2005 г. насам): нейната героиня е Бланш Дюбоа във време още по-драматично и жалко лишено от изящество, смисъл и топлота. Таня (Батарда) е жена, изгубила светлината си, която повтаря задължителните елементи на своя делник с видима съпротива: тя е от по-старата имиграция, омъжена е за английски грубиян (Крис Хичън от „Извинявайте, че не ви намерихме“ на Кен Лоуч) и управлява настаняването в неговите вонящи западнали хотели на новопристигналите португалци (вместо Portuguese местните ги наричат презрително със сходно звучащото pork and cheese, „свинско и сирене“). После събира паспортите им и ги „подава“ в пакет към фабриките – сто тук, триста там. Предприятието, което във филма е избрано да представлява всички останали, е за колене, скубане, разфасоване и опаковане на пуйки. Англичаните работят само в опаковането, а мръсният труд е за чуждите. „Кръв и лайна“, така обобщава новото си занятие една португалка.
Таня е в позиция на власт, но това не ѝ носи нито полза, нито удовлетворение. Изглежда толкова омаломощена от съчувствие към страданието наоколо и от перманентното си състояние на отвращение (от миризмите, от отношенията, от собствените си действия), че дори планът ѝ за бягство след спестяването на още малко пари е просто безсилна вариация на същото. Историята се разгръща на болестни пулсации, сякаш извира от дълбините на Таня, а не се случва около нея. Авторът на деликатно стискащата за гърлото музика Джим Уилямс е неслучайно „зает“ от филмите на ужасите („Титан“, „В чужда кожа“, „Убийства по списък“). Колоритът е хладен, а операторът Жоао Рибейро обясни на пресконференцията, че е мислил действието като постоянно течащо в коридор – бездънен, задънен, огъващ се. „Клаустрофобично и лабиринтово“, добави Мартинш и обясни как съвсем целенасочено са избягвали което и да е показано пространство да прилича на дом – мястото, където западният човек се чувства сигурен и спокоен. И действително, „Грейт Ярмут“ е триумф на неуюта, филм за „призраци в призрачен град“. В Сан Себастиан Рикадо Адолфо, съсценарист на филма, разказа как – покрай Брекзит и пандемията – английската преса е гръмнала от новината за дефицит на коледните пуйки. Но не е проявила и помен от любопитство към покъртителните условия на живот и труд на скубещите пуйките емигранти.
На линията с птиците в комбината – безпомощни, насилени тела и кървави потоци към канала – са противопоставени мурмурациите над града и линията с орнитолога в близкото мочурище и любовното му внимание към дивите перна̀ти. Задушните интериори се редуват с екстериори с неонови фирми, увеселителни неместа и анонимни множества. Косите висят на влажни фитили като при треска. Португалците не обичат Таня не по-малко от англичаните – към нея се обръщат с „майко“, зад гърба ѝ я наричат „курва“. Усещането е за разпад, за дистопия, за бълнуване. Всичко се развива като в полунесвяст, но се разбира с пронизителна яснота. И сякаш точно недоизказаността и размитостта на детайлите са единственият начин ставащото да бъде възприето без твърде силна болка. Страшен разказ. Голямо кино.