СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2020: ИЗВИНЯВАЙТЕ, ЧЕ НЕ ВИ НАМЕРИХМЕ


от
на г.

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2020: ИЗВИНЯВАЙТЕ, ЧЕ НЕ ВИ НАМЕРИХМЕ

След успеха на „Аз, Даниел Блейк”(„Златна палма" в Кан, 2016) английският режисьор Кен Лоуч отново се вълнува от експлоатацията на труда в Англия с 27-ия си игрален филм „Извинявайте, че не ви намерихме”, получил номинация за БАФТА и постигнал касов успех в Италия от милион и половина евро.
Рики, Аби и двете им деца, Лиза Джейн и Себастиан, живеят в Нюкасъл и са сплотено семейство със собствени трудности. Не са супергерои, нямат нищо необикновено в живота си. Рики е работил какво ли не, а Аби е медицинска сестра и се грижи за възрастни хора и инвалиди в домовете им. Въпреки че се трудят усилено, и двамата осъзнават, че никога няма да могат да си купят жилище. Рики си наумява, че това да работи за себе си, ще му реши проблема.

Началото на филма е показателно и почти дублира това на „Аз, Даниел Блейк”, където на черен екран бъдещият главен герой отговаря на въпроси на длъжностно лице, за да получи болнични. Тук също на черен фон слушаме дълъг разговор между Рики и бъдещия му работодател. Няма изображение. Едва после виждаме лицето на мъжа. Но първо чуваме абсурдно предложението за работа - доставчик на стоки на свободна длъжност, бъдещ капан. В интервюто се появява временна надежда, но и предвещание за изпитанията на главния герой. Запомняме фразата на шефа му: „Ти не работиш за нас, а с нас“.

И в двата филма Лоуч отрича изображението, настоява заедно с постоянния си сценарист Пол Лавърти да се съсредоточим върху словото, да го изслушаме и се замислим. Не окото го интересува, а ухото, защото и Даниел, и Рики са подведени от езикова измама: единият с парадоксален въпросник, на който не може да отговори, другият с предложение за самостоятелна работа, „легализирана“ и лицемерно прикрита, зад която е маскирана експлоатация. В очите на Рики тя е последната надежда, за да се сдобие с апартамент. Самозалъгва се, че рано или късно нещо ще се промени, но е смазан от машина, която го унищожава и убива до такава степен, че дори го лишава от правото да отиде до тоалетната (уринира в пластмасова бутилка) или да се разболее. Времето, прекарано в работа за семейството, става все по-важно и необходимо, отколкото часовете, прекарани с него, с опустошителни последици за всички. Въпреки дълбоката любов, която ги свързва, Рики, Аби, Себастиан и Лиза вече не се разпознават и между тях възниква разрушителна липса на комуникация. Самотата става защита. Лоуч отваря черен екран, който оцветява тъмнината на настоящето.

Както винаги филмът започва преди филма: Лавърти и Лоуч прекарват месеци сред шофьори, доставчици, за да ги разпитват и слушат дълго време, преди да започнат да изграждат историята. Езикът на героите е средство за противопоставяне между работническата класа и лидерите и бюрократите. Ако Рики използва псувни и ругатни, синът Себ му приглася с по-съвременен жаргон на следващото поколение. Словата им са уравновесени с тихата доброта на съпругата Аби и дъщерята Лиза, които, макар и оцветени с диалектни извивки, смекчават езиковата бруталност на това работещо семейство. Сценаристът и режисьорът балансират тона, който следва извивките на историята и най-вече става по-съкрушителен, когато спокойствието на Аби избухва в лингвистична експлозия малко преди финала.

Лоуч както винаги намира непрофесионални актьори, които в живота имат работа, подобна на тази от филма. Тук Крис Хичън е водопроводчик, свикнал да кара фургон, Деби Хъниуд - домашна медицинска сестра, младите Рис Стоун и Кейти Проктър - две деца, намерени в местните училища. Сценарият им се дава на части, той се снима в хронологичен ред с изпълнители, откриващи развитието на историята ден за ден; камерата е „скрита“ и често далеч, в търсене на възможно най-голяма спонтанност.

Резултатът е реализъм, преди всичко сценографски: вижте склада (на верния на Лоуч сценограф Фергюс Клег) с пакетите, подредени на земята или в метални стелажи, мъже в гащеризони, които ги вадят от тях, като сякаш и самите те са символично затворени, електронни печати, мръсни фургони.
„Пространството“ на склада е противопоставено на домашната маса, където се събира семейството и която все още остава единственото място на предполагаемо благосъстояние и спокойствие.

Заплахата от разрухата първо е в зародиш, след това постепенно плъзва навсякъде – от работата до семейния живот. Връзката между Рики и дъщеря му доказва това. Тя най-напред придружава баща си - двамата тичат заедно, включват се в „играта“ на доставките, докато Лиза въпреки младата си възраст прозира драматичното ѝ значение и скрива ключовете на фургона с илюзията да върне спокойствието вкъщи. Синът Себ е бунтар, но с добро сърце, който краде спрей, за да излее гнева си, като пише по стените. Дете на дигиталната ера, той гледа мобилния си телефон вместо реалността, вижда днешния ден през филтър.

Нормалното семейство се опитва да оцелее в джунглата от безразличие и апатия, където работниците са експлоатирани чрез несправедлива система, злоупотребяваща с капитала и подкрепяна твърде често от съучастници политици.

Филмът кръстосва и сравнява както поколенията бащи и синове, така и баби и дядовци, въплътени във фигурата на възрастната бивша профсъюзна деятелка, гледана от Аби, предполагаемото алтер егото на Лоуч, наследство от времето на правата, днес на изчезване.

„Не мисли, шофирай“, гласи напътствие върху стените на склада. Рики също така кара фургона си 14 последователни часа, промушва се между между семейни ангажименти, странни доставки и неочаквани събития. И Лоуч като героя си натиска педала, за да нагнети ритъма на историята. За няколко сцени Рики насилствено се скарва със сина си и го удря, нападнат е от престъпници, попада в болница, получава тежка глоба, връща се у дома пребит и е принуден да кара ранен. „Трябва да работя“, са последните му думи, преди да се отправи към фургона си.

Фразата, която дава заглавието на филма, е посланието, оставено от куриерите на ненамерения у дома му клиент. Тя е същата, с която съпругата и децата на Рики биха могли да се обърнат към него. Кен Лоуч разнищва перверзния механизъм на независимата работа, която заблуждава, че човек може да контролира собствената си съдба, но в действителност е погълнат от самота. Индивидът губи всичко: права, свобода, достойнство. Днес драмата не е безработицата, а продължаването да се работи по този начин.

В края на филма четем: „Благодаря на всички онези шофьори, които ни предоставиха информация за работата си, но не пожелаха имената им да се появят“. Краткото изречение обобщава начина на работа на Кен Лоуч и неговия сценарист Пол Лавърти: изграждане на солидна кинематографична история, без да се забравя реалността.

Робството не е премахнато, а само сменило името си. Кен Лоуч не спира да го напомня.