КОТБУС 2020: ОАЗИС


от
на г.

КОТБУС 2020: ОАЗИС

Може ли любовта да съществува в условия на постоянно наблюдение? Възможно ли е първото влюбване да разгърне своята сила в свят, продължително лишаващ обитателите си  от лично пространство; в институция, която ги пази колкото от трудностите навън, толкова и от самите тях? Според Иван Икич киното не само може, но и трябва да служи за пример за равнопоставени възможности и филмът му „Оазис“ заслужено се превръща в един от най-важните филми за годината. Това е вторият филм на сръбския режисьор след „Варвари“, чиято история проследява динамиката между компания футболни запалянковци в Белград. Още с първия си проект Икич заяви отдадеността си към документалното начало на киното и плавното му преливане във фикционални истории, което трябва да става винаги с внимание и етическа отговорност. Преди снимките на „Варвари“ той прекарва значително време с момчета от квартала, в който е израснал, и след това написва сценария на филма, базиран върху действителните им животи. За сметка на това обаче той така и не споделя написаното с непрофесионалните си актьори, така че режисьорският му ангажимент обхваща и това - да запази тяхната собствена автентичност, докато влизат и излизат от ролите на себе си. За „Оазис“ отправната точка е същата, но залогът сякаш е по-висок.

Още с премиерата си през септември в специалната програма „Венециански дни“ – седмицата на кинорежисьорите (Giornate degli Autori) на фестивала във Венеция, филмът спечели приза на Europa Cinemas, който цели популяризирането на обещаващи филми, чийто потенциал изразява европейски и изобщо хуманистични ценности. За филм, получил премиерата си във втората половина на 2020-а, и то на един от малкото физически случили се кинофестивали по време на пандемията, „Оазис“ успя да събере много награди и да пропътува целия свят – награден е още в Хърватия, Китай, Египет и Скопие. В юбилейното 30-о издание на Фестивала на източноевропейското кино в Котбус, Германия, филмът спечели приза за изключителна актьорска игра (разделен между тримата главни актьори), както и наградата на международното жури FIPRESCI.

Като студент Икич снима документален филм за дома за млади хора с умствени увреждания в Сремчица (предградие на Белград) – институция, която навремето социалистическото правителство пропагандира като символ на равноправие и съпричастност към дискриминираните. Повече от десет години по-късно той се връща на същото място с идеята да направи игрален филм, който да даде възможност на хората с увреждания да имат наистина равнопоставени възможности и да бъдат включени в киноиндустрията като субекти с права и собствено съгласие, а не като „обекти“ – на благотворителност или социална закрила. Процесът по подготовка, кастинг и финансиране отнема две години, а „Оазис“ адресира проблема за позитивната дискриминация в киното, като просто съществува, без да внимава в сюжета си, без да отвръща поглед и избягва продължителното взиране в другия, което разкъсва тъканта на етическата дистанция, която гарантира достойнството на самостоятелното отделно съществуване.

Естетиката на филма отразява точно този стремеж – за близост чрез дистанция, – на първо място, чрез кадрирането, което рязко отделя преден от заден план и разполага героите на разстояние. Операторът Милош Ясимович използва рамки на врати, прозорци и мебели, за да изгради симетрични и стегнати композиции, в които архитектурата на дома притиска героите, но човешките фигури или излизат от кадъра, или са прикрепени към ъглите му – символ на невъзможността да бъдат хванати в институционална клопка. На второ място, камерата излиза от конвенцията на „етически внимателното“ кино, което с дълги и статични епизоди оставя многопластовия си субект сам да се разгърне пред очите на зрителя. Напротив, в „Оазис“ Ясимович често снима от ръка дори когато се фокусира върху героите в продължителен епизод, като по този начин трептенията изразяват вътрешното безпокойство дори в уж спокойни моменти. В точките от сюжета със силен емоционален заряд обаче камерата не изостава от героите си в гонитбите по коридори или поляни – фокусът се губи, светът се разтърсва, дишането изпълва цялото пространство с усиленото си темпо. Филмът държи на подобни изразни средства да предаде субективната гледна точка на всеки персонаж, затова и структурата му е съставена от три части, които заедно оформят любовния триъгълник на сюжета.

Първата част е посветена на Мария (в ролята Марияна Новаков), която още с пристигането с в дома за хора с умствени увреждания се опитва да избяга. Нейната свободолюбивост се съчетава с непримиримото ѝ упорство както в тихите моменти на самовглъбение, така и в чувствените диалози с Драгана (Тияна Маркович) – нейната единствена приятелка. Маркерите на женското приятелство са разчетени в обичайните ключове на споделеност (на храна, на легло, на пакости) и на съревнование (за вниманието на момче). Ябълката на раздора е Роберт (Валентино Зенуни), който е помощник в кухнята и отказва да изрече и дума. Втората част („Драгана“) е също толкова лична за своята героиня и навлиза в субективния ѝ свят до натрапливата ѝ убеденост, че е бременна и затова Роберт ще избере нея пред Мария. Драгана е избухлива и агресивно пазеща собственото си достойнство, затова и тази част от филма включва повече кадри в близък план на лицето ѝ, както и на отражения в огледални повърхности. Перформативността на женствения вид се поставя под въпрос, когато е рамкирана от контекста на дома, без досег с външния свят и неговите социални конструкции на пола. В третата част („Роберт“) почти няма диалог. За сметка на това светът изглежда още по-тесен, когато намесата на сестрите и охраната става все по-ясна през очите на мълчаливия Роберт.

Героите на „Оазис“ са създадени да бъдат възможно най-далечни от характера и манталитета на самите актьори и това осигурява, от една страна, запазване на тяхната идентичност от присвояване и от превръщането на живота им в спектакъл за публиката. Това е важно да се уточни, тъй като филмът печели от липсата на естетизация една непосредственост, която се движи само и единствено от героите и конфигурациите, в които сами влизат. Предварителната подготовка с актьорите включва няколко месеца съвместна работа с тях, консултации относно частите от сценария и степента на комфорт – изобщо гъвкавостта на работния процес прави от „Оазис“ ангажиран филм, който умело избягва както клишетата, така и капаните на други продукции, включващи хора с увреждания. „Оазис“ успява да изгради доверие – както между героите си, така и между тях и зрителя – и дълбока интимност, в която всеки да се почувства поканен и дори приобщен. Поради тази си характеристика филмът може да обезвреди иначе проблематични образи (като тези на белези от самонараняване) и трудно смилаеми наративни решения (като финала ала Ромео и Жулиета), които да останат включени в органичното му цяло – приветливо, разбиращо, смело. Макар да е едва вторият филм на Икич, този вече изглежда като културно-историческо събитие в собствената си репрезентационна традиция.