Последният филм на Стефан Командарев, Made in EU, с който се откри 39-ото издание на Киномания на 13 ноември, беше приет по-рано тази година с осемминутни аплодисменти на премиерата си на Венецианския кинофестивал.

Макар и с мрачен тон и още по-мрачна, познато трагична история – мейд ин Бългерия, – филмът вероятно ще отбележи зрителски успех. Всеки филм заслужава зрителската си съдба, както за всеки вирус се намира ваксина, а за всеки каламбур – смях.

Историята, която Командарев разказва, е позната във всички кътчета на татковината ни, където из хилядите шивашки цехове нашите майки, баби, сестри, съседки и понякога съседи работят до късни доби и безброй съботи и недели, криейки се от Инспекцията по труда в името на бонуса (80% от „голямата“ заплата). В името на заветното предаване на поръчката. Тя се прибира от огромен ТИР и обикновено съдържа изделия на скъпи марки със завиден ценови етикет – в евро, – ушити срещу жълти стотинки и няколко левчета. В прашни, претъпкани с машини помещения, където ходенето до мястото и пуш-паузите са първороден грях, а извънредното работно време – закон Божи.

От изток на запад и от север на юг във всеки малък град, а понякога и в близките села имат по един такъв цех, в който благодарение на труда на един човек оцелява цялата основна клетка на обществото (разбирай почти цялата рода) – едва-едва до следващата заплата. Тези маркови одежди са изработвани от „евтина работна ръка“ в най-бедната членка на ЕС. Печалбата от тази евтина работна ръка се реализира далеч от България. Верига от посредници и брандове превръща труда на българските шивачки в статистика. Често представяна от напомпани политици като топ инвеститорски успех в заетостта и рекорден спад на безработицата – почти както навремето планът се изпълняваше предсрочно, а петилетката биваше приключвана с викове ураа! по първомайските манифестации. Българският цех получава трохи, марката прибира печалбата. Така Европа е едновременно производител и консуматор на собствените си илюзии – дрехите се шият в периферията (България), но се продават в центъра (Германия, Франция, Италия) с етикет Made in EU. А за трудовите хора от Балканите остава само глаголът made. Така този, който произвежда най-много стойност с труда си, е истински прецакан.

Много зрители от тази периферия ще припознаят себе си, роднините или приятелите си в този филм. Те няма да го гледат като знаково произведение на българското кино, а просто ще се припознаят в историите му.

Главната героиня Ива (Гергана Плетньова) е шивачка по неволя; бригадирът (Герасим Георгиев – Геро) – бивш миньор, готов на всичко, за да не се върне в шахтата; синът ѝ Мишо (Тодор Коцев) – прохождащ инфлуенсър, мечтаещ за светло бъдеще в Германия; безименните шивачки от цеха; д-р Иван Русев (Ивайло Христов) – пенсионираният, но още работещ доктор; полицай 1 и полицай 2 – които са „окей“ да надскочат правомощията си; и Шукри, чиято съпруга е заминала за Италия и вече не се връща…

Всички те са проекции на реални хора, които водят своя трудов живот в България или са бели емигранти за черни евро на Запад, но винаги се завръщат тук, където демокрацията вече плашещо прилича на светлото социалистическо бъдеще, ама сега по-мрачно.

Зрителите ще харесат и вечно любимата мантра на българина – виновни винаги са другите. Тази крива черта от родната народопсихология е добре застъпена във втората половина на действието, макар и съшита с твърде бели конци. Очаквано – за виновен е нарочен този, който няма вина, но масата не се интересува от факти, а от бързото изпускане на парата. Готова е да приеме всичко в името на разпъването на виновника – без ангажимент към каквато и да е логика или отговорност.

Истината е, че Made in EU е социална драма със силен обществен заряд, но се проваля в развитието на персонажите и сюжета. Понякога чак те хваща яд – ако го гледаш с професионално око, – защото сюжетът е златна кокошка и яйце в пакет.

Фокусът често разчита на малки драматични епизоди, поднесени като „палещи драматични скечове“ – ефектни за зрителя, но драматургично изолирани: спречкването между сина на Ива и двамата полицаи, сцената пред болницата с приятелката ѝ и линейката, репортажът за смъртта на съпруга ѝ. Всички тези епизоди са дълбоки и грабващи, но стоят като нарочно привнесени, сякаш целят само да впечатлят, без да се развива реално дълбоката връзка, която биха имали с голямата фабула, ако някой бе се потрудил да развие сюжета в перспектива.

Made in EU е съвършен сюжет за социална европейска драма – тест за знаков филм, който можеше да се нареди до „Уроците на Блага“ (2023) и дори до Riff-Raff (преведен като „Паплач” в България; 1991, Кен Лоуч) и „Розета“ (1999, братята Дарден). В последните две ленти главните герои също са малките, незабележими хора, които попадат между зъбците на икономически механизъм, който трябва да е уж „социален“, но реално е безмилостен.

Но ако при Дарден и Лоуч трудът е форма на оцеляване, а не на достойнство, при филма на Командарев тази истинска европейска драма така и не се случва. Отделните сюжетни линии не се преплитат органично, а съжителстват механично, като клетки в разпадащ се организъм. Made in EU, за съжаление, не е на равнището на завършената художествена дълбочина на творбите на Дарден и Лоуч, а се спасява с плоски драматично-трагични кьорфишеци, които ще подпалят емоцията у зрителя, но някои ще си зададат и въпроса доколко наистина реалистично е това, макар и мимикриращо някои реални случки и репортерски проверки на Новините в 20:00?

Това можеха да бъдат силни моменти, ако бяха драматургично по-добре обмислени – тогава филмът щеше да бъде шедьовър. Но Командарев избира по-буквалисткия подход, който много отиваше на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (2008), но тук звучи зле оркестриран. Липсва онази плашеща дълбочина на персонажите, която направи „Уроците на Блага“ толкова запомнящ се – като истинско огледало на реалността.

Действието в Made in EU плува в жанрова не-амалгама – между документално кино, Догма’95 драма и емоционално-изнудващ телевизионен репортаж. Това, което спасява филма от напълно плакатното пресъздаване на реалността, е дистопичната постсоциалистическа атмосфера на „малкото населено място“, което отдавна е преминало в небитието на периферията. Само новата алуминиева дограма и някое дигитално устройство в кадър напомнят, че там още има живот.

Оскъдното осветление и сиво-зелените тонове допринасят за потискащата атмосфера. Камерата на Веселин Христов използва рамки от врати и отражения в стъкла, за да изолира героите – дори когато са заедно, те остават разделени. Обективът не търси красива визуализация, а пресъздава реалност, която тежи и задушава.

Този суров визуален стил донякъде се родее с филмите на режисьорите от Догма’95, макар и далеч от техния експериментализъм. Документалният подход към провинциалното ежедневие движи драматургията напред, но репортажните епизоди са твърде плоски.

Онова, което идва в повече в Made in EU, е пренавиването на социалната драма. Филмът приписва на пандемията реакции, които в реалността не се случиха в такава форма. Не е имало лов на вещици срещу нулевите пациенти. Обществото по-скоро бе силно поляризирано около опитите да се въведат задължителни ваксинации и тотално хипнотизирано от възможността вирусът да е бил инжениран и изпуснат нарочно от тайна лаборатория в рамките на глобален експеримент за например прочистването на Земята от слугите на управляващите елити…

И накрая остава въпросът, поставен от героя на Ивайло Христов – д-р Русев в самия филм:

Евтини хора. За целия Европейски съюз. И кой е виновен за това?

Това не е въпрос. Това е диагноза. Made in ЕU.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.