Енигматичният американски режисьор Терънс Малик се завръща на големия екран тази година с поредната в своята филмография полуимпровизирана, дълбоко екзистенциална кинопритча. „От песен на песен“ носи гордо и безгрижно до болка познатите вече на всички белези (или дори направо - кървящи рани) на своеобразния, неистово поетичен киноезик на американеца. Някои зрители вероятно бързо ще бъдат отблъснати от флуидната протяжност и безпардонната умозрителност, на която ако публиката откаже да се отдаде по любов, най-вероятно ще бъде безмилостно приспана. Обратна страна на тази монета е, разбира се, че на ответния бряг на океана от разхвърляни кадри и разпокъсани сюжетни линии, Малик винаги бере и раздава с лека ръка плодовете на една зряла, нежна и човечна философия. Непредвидимият, криволичещ път на киноразказа успява винаги да отведе и срещне благосклонния зрител лице в лице с някои от най-неумолимите въпроси, върху които може да се размишлява и твори. Битийно-концептуалният космос на Малик на практика засяга всичко - от борбата между доброто и злото до разкъсаното тяло на любовта, лежащо като паднал кръст помежду им. На всичкото отгоре той пристъпва винаги със завидна лекота към тази задача, без да остава "без дъх или думи" като някой изпаднал в метафизичен ступор или патос дилетант (каквито са за съжаление известен брой съвременни арт-хаус режисьори).
Това се дължи до голяма степен именно на леко радикалния, "налудничав" подход на Малик към снимачния процес, който е почти изцяло основан на импровизацията. В случая „От песен на песен“ е сниман преди шест години и то едва за четиридесет дни по време на един музикален фестивал в Остин, Тексас. Единственият „лукс“, с който са разполагали актьорите, се е свеждал до обедната им почивка. През останалото време Малик оставя камерите включени, за да не изпусне някои от онези магически моменти, където реалността се сблъсква с невидимото и ако имаме късмет, се ражда истинското изкуство. По този начин преди шест години се появява на бял свят и първата версия на лентата, която е била с дължина осем часа.
Американецът обмисля идеята да представи проекта като създаден за малкия екран и да го раздроби на серии, но впоследствие отхвърля тази възможност и започва безмилостно да реже. Така до премиерата на филма той бива скъсен с цели шест часа. На моменти се усещат дългите разстояния, които сюжетът бива принуден да прескача, но точно това го спасява от слабостта на Малик понякога прекомерно и безразсъдно да обслужва и отделя време на концептуалното измерение на кинотворбите си, за сметка на всичко останало.
Именно този порок на режисьора за съжаление успя в немалка степен да обсеби предишния му проект „Knight of cups“, в който той амбициозно и бясно се заиграва с един куп непоносимо интроспективни и на моменти абстрактно безлични теософски проблеми. Поради тази причина за пръв път започнаха да се забелязват ограниченията и слабите страни на протяжната, свръхстилизирана естетика, която се е превърнала в запазена марка и основен двигател на всички негови проекти след „Тънка червена линия“. Ефимерната и самоцелна красота на кадрите започна да изморява очите, а актьорите заприличаха на безцелно скитащи се в нейния свят сомнамбули. И в крайна сметка филмът се превръща в едно хаотично и горчиво-претенциозно спускане в света на християнската езотерика, тенденциозно черпещо вдъхновение от гностически текстове, философията на немския мистик Якоб Бьоме и мистиката на картите таро.
Горепосоченото безформено туловище от идеи и препратки успя тотално да задуши в „Knight of cups“ възможността за някаква по-емоционална и непосредствена интерпретация на кинотворбата. Подобна трактовка (според мен) допускат и „Дървото на живота“, и „До чудото“, но най-вече - „От песен на песен“. Последният филм просто няма как да се сбърка със зле написан философски трактат. Концептуалният му скелет е лек и пъргав, а Малик е оставил (и оперира само с) най-необходимото. Смисловата динамика на лентата трепти ритмично между едва няколко персонажа, които се отличават с особена едноизмерност, дължаща се на тяхната библейска архетипност. Кук, например, (в ролята - Майкъл Фасбендър) е отвратително богат и жесток музикален продуцент. Той е символът на злото, олицетворение на „князът на този свят“. Малик дори дава насоки на Фасбендър да го играе така, сякаш е сатаната от „Изгубеният рай“ на Милтън. Той броди из плодородните градини на разврата, които му предлага света на музиката, сеейки, колкото се може повече болка (особено в телата и душите на жените, с които спи и използва).
Фей от своя страна е едно от тези момичета, които са си продали душата на дявола за пари и слава – все неща, които Кук може да й предложи в изобилие срещу пълното й (най-вече сексуално) подчинение. За съжаление това се случва за сметка на връзката й с БВ (изигран от Райън Гослинг), който е диаметралната противоположност на образа на Фасбендър. Той е скромен китарист, любящ партньор и в много отношения се държи като съвременен светец. Единственият му проблем е, че е наивен до болка. Дълго време е един от най-близките приятели на Кук, който последователно, но лицемерно го нарича свой брат, докато спи под носа му с Фей. И така този любовен триъгълник между Каин, Авел и блудницата, която е призвана да открие спасение, се превръща в бойното поле между доброто и злото.
За разлика, обаче от „Дървото на живота“ и „До чудото“, където космогонията на любовта бива възстановена в рамките на един екзистенциален „хепиенд“, в „От песен на песен“ драматичните последствия на греха отнемат за някои възможността за спасение. Малик чертае географията на тази трагедия с помощта на образа на Натали Портман – Ронда, която се омъжва за дявола(Кук) и впоследствие се самоубива след дълги години прекарани в подземното царство на разврата и наркотиците. Тя е лишена от екстаза на спасението, който Фей и БВ след дълга и горчива раздяла преоткриват в любовта си.
За Кук пък не може и да става дума за духовна или каквато и да било друга реабилитация. Той е продуктът и рекламното лице на този свят, който в контекста на гностическите възгледи, които Малик експонира в „Knight of cups“ е абсолютно прояден и разкъсан от злото. Единственият модус на съществуване, който осигурява някаква утеха, е този на скромното, почти аскетично съжителство в лоното на любовта. Затова Фей и БВ накрая бягат надалече от музикалните среди. Изведени от долината на смъртната сянка те започват нов живот далече от парите и славата, за която са жадували. БВ започва работа на нефтена платформа и си изкарва прехраната с честен и тежък труд, на какъвто Бог обрича Адам за наказание след грехопадението.
Като цяло Малик за пръв път успява да се ограничи и намести удобно в една толкова тясна концептуална рамка, изчистена от всякакви бляскави и кичозни смислови орнаменти. Заради това филмът успява да се разкрие за емоционалното око на зрителя повече от всеки друг негов проект (освен може би „Райски дни“, който предхожда новаторския естетически подход на американеца). Като изключим леко морализаторския тон, който е неизбежен при съвестното изследване на подобни теми, „От песен на песен“ представлява истинска модерна притча за бермудския триъгълник между доброто, злото и любовта.