„Трябва да работя“, казва 17-годишната Аои на най-добрата си приятелка Мио. „Е как ще работиш?“, отговаря Мио и кимва към посиненото ѝ лице. „Как?“, отеква двугодишното момченце на Аои. „Трябват ми пари“, казва Аои. „Пари“, повтаря детето. Тази кратичка сцена, в която цари някакъв странен уют, съдържа всички предвестни знаци за надвисналата трагедия на Аои: боят, безпаричието, задушаващата отговорност на едно изоставено дете спрямо друго, безпътицата, погрешните решения, счупването.
Работата, за която говорят Аои и Мио, е в нощен бар: мъже идват, поръчват си алкохол и приветливи жени, с които да го пият. Колкото по-млади, толкова по-скъпи, нищо че крайният хонорар на самите момичета е символичен. Лицето на Аои е наранено от нейния приятел – дангалак, който все повече пие, залага и се излага, и се срамува от това. Изобщо в „Далечен бряг“ на Масааки Кудо (сценарист и режисьор на филма, който беше представен в конкурсната програма на 56-ия фестивал в Карлови Вари) има много срам у много хора, които не се справят с нещата, с които се сблъскват. У бабата на Аои – заради нощната работа на внучката, у майката на приятеля – заради грубостта му към момичето, у Мио – заради чутото от Аои, когато тя се захваща с проституция, у Аои – заради всичко. И успоредно с това има мигове на смях и безметежност.
Действието – спирала надолу с предвидимите сривове след всеки пореден завой – се развива в град Окинава на едноименния остров в едноименната префектура (която включва голям брой други острови и чиято администрация е сътрудничила за създаването на тази история, оголваща местните проблеми с ранното забременяване, самотните майки, домашното насилие и бедността). Сюжетът е социален, с мисия, многогодишна теренна подготовка (образът на Аои е конструиран около заемки от животите на реални окинавски момичета) и желание да заяви куп важни неща наведнъж. Това го вкарва в известна театралност: част от причинно-следствените връзки изглеждат нагласени, отделни сцени – плакатни, а диалозите преди финала – насилени (макар че нищо чудно да ми звучат така заради различния код на общуване – според пресдосието на филма „целта му е да подчертае някои структурни проблеми на Япония като общество, в което жени и мъже от всички възрасти са подложени на огромен натиск“).
И все пак тъканта на „Далечен бряг“ е нежна, изящна дори. Филмът е голям в малките детайли: екстериори (колко зеленина и красиви градски картини), дрехи и предмети, борба на бикове, танц на възрастни хора, пушещ епизодик с бяла брада, претъпкана гарсониерка. Как всички без изключение са мили с малкото момченце. Сцените със самото момченце – без изключение. Как Аои се крие в косата си. Колко лесно се разсмиват и прощават децата. И колко лесно могат да се изхлузят през бримките на едно общество, взряно в не най-съществените неща. „На жените им е лесно, могат да работят по клубовете...“, казва бащата на Аои, който си има друго семейство. „Не знам какво е нормално“, казва Мио. „Помисли за сина си, иначе ще стане като теб“, казва бабата. А авторът (който посвещава филма на майка си и баба си, отгледали го „в ера на насилие и остра дискриминация срещу жените“) казва, че в страшничкия финал всъщност е вложил надежда.
Актрисата Котоне Ханасе (първа роля в киното и смело, всеотдайно влизане в кожата на Аои) успява да изгради – от независимост и зависимости, от крехкост и лекота, от мекота и жилавост – богат образ, на който можем да симпатизираме. Затова именно немногото, но откровени сексуални сцени с нея въздействат мъчително. Киното има огромна традиция (и вина) в представянето на жените, които дават достъп до тялото си срещу пари, като разгулни, весели, понякога майчински фигури. От едната страна са крайморската сирена на Мелина Меркури (с чудната песен за момчетата от Пирея) и също пеещата мадам на Доли Партън от публичния дом в Тексас (откъдето е прочутата I Will Always Love You), сладката Ирма на Шърли Маклейн, дневната красавица на Катрин Деньов, безгрижната пепеляшка на Джулия Робъртс – големи звезди в касови филми с много глазура над стари мъжки фантазии. А от другата страна е рускинчето от „Лиля завинаги“ например, попаднало в месомелачката на трафика на жени. Или бившата гимназистка Аои в Окинава. Все още малък брой нишови произведения, които сочат неприятни истини. Дори само леко да наклони везните в трезвата посока, „Далечен бряг“ ще си е изпълнил задачата.