Макар и 85-годишен, полският ветеран Йежи Сколимовски за пореден път си тръгна от Кроазет с награда в ръка: най-новият му филм със заглавието „Ио“ (ономатопея на звука, който издава магарето) му спечели голямата награда на журито (ex aequo) и в благодарствената си реч режисьорът побърза да благодари на животните, изиграли главната роля, и то на всичките шест на брой. Вдъхновен от може би най-известния „магарешки“ филм – „Наслука, Балтазар“ (1966), който е смятан и за шедьовъра на Робер Бресон, – „Ио“ не успява съвсем да се оттърси от стремежа за подражание. Струва ми се, че всеки застаряващ режисьор няма търпение да направи своя „Бресонов“ филм и на мнозина от тях им убягва простият факт, че всеки опит ще бледнее, ако се стреми към достоверна реконструкция или на стила, или на всепроникващото въздействие в обрания Бресонов почерк. Ако вземем например Пол Шрейдър като негов почитател и режисьор с отчетлив маниер, най-силните моменти от неговите филми са тези, в които връзката се къса: „Първа реформирана“ и „Дневник на един селски свещеник“ си приличат, но и съдържат диаметрално различни елементи. Същото може да се каже и за „Ио“.

Освен че е репрезентация на това как хора и животни съ-съществуват в кинематографията, филмът събира под един покрив големите имена в съвременната полска киноиндустрия: продуцентката Ева Пястовска, операторa Михал Димек („Вълк“, „Пот“), композитора Павел Микетин („Другият агнец“) и актьора Матеуш Косюкевич („Лице“). Тази отвореност прави от продукцията нещо повече от суетен авторов проект и действително добавя нещо към егоистичното желание за имитация. Във филма изобилстват примери за всякакъв тип отношения към животното – от цирковите игри в началото, през товарителната му функция, до нюансите на домашния любимец, – включително и приписването му на все по-амбициозно метафорични роли.

От момента, в който Ио е „спасен“ от цирковата артистка Касандра – разбира се, името на сляпата прорицателка, на която никой не вярва, не може да ни убегне, – филмът се представя като сдържано-съзерцателен, с камера на нивото на магарешкия хоризонт и неотменно придвижване напред. Често тази идентификация се изоставя с оглед на по-хуманизиращи снимачни решения, като например дълги епизоди, в които камерата се вглежда в очите на животното. Опитите да се „олицетвори“ едно непознаваемо същество в игралното кино бележат границата между искреността и антропоморфизма. Желанието ни да придадем на животното човешки характеристики е примамливо и мнозина се поддават на това изкушение, например Виктор Косаковски с неговия впечатляващ „Гунда“. Истината е, че животинската документалистика и работата с истински, недресирани животни е спомогнала за развитието на голяма част от съвременната етика (animal studies) и смятам, че е полезно човек поне да се запознае с плюсовете и минусите на заснемането на животното „като че е човек“, преди да преповтори интуитивните стъпки на позитивна идентификация.

Въпреки това „Ио“ смело изоставя конвенциите и пристъпва в границите на експерименталната естетика, което само по себе си успява да избави филма от досадни клишета. Почти изцяло лишен от диалог, сюжетът разчита на уплътнени звуци (природни, от копита или хриптене) и въздействащи образи. Неслучайно „Ио“ е единственият филм от официалната селекция, който успя да „жигоса“ няколко картини във визуалната ми памет завинаги – това бяха все далечни кадри с природа в цялата ѝ възвишеност и мъничкото магаре стоик. Филмът успява да хване „голямото в малкото“ и предполагам, това е докоснало журито дотолкова, че да награди най-късия филм в борбата за „Златната палма“ с такава престижна награда. За да му се наслади пълноценно обаче, зрителят трябва да забрави всичко, свързано с „Наслука, Балтазар“ и Бресон изобщо, и да тръгне на път редом с магарето Ио – с неговите терзания, неговите борби и отмъщения – и да не разсъждава за края на това пътуване, преди да го е стигнал. От края, поне за животните, връщане няма.