“Ами ако Евридика е повикала Орфей да се обърне точно на прага на Подземния свят?” Преобръщането на митологически структури и устойчиви дихотомии се случва най-естествено бавно, с деликатна подривност и игриви въпроси. Нежна революция - това словосъчетание описва тематичното впечатление от новия филм на френската режисьорка Селин Сиама - “Портрет на една жена в пламъци”. Той единодушно спечели сърцата на публиката с всяка от прожекциите си в Кан, както и журито, което връчи единодушно наградата за най-добър сценарий. Сиама е разказвач на лесни истории и трудни чувства:  трите ѝ филма “Водни лилии" (2007), “Мъжкарана” (2011) и “Банда момичета” (2014) са интроспективни и проговарят за емоционалните и рационалните трудности на женското съзряване. С “Портрет на една жена в пламъци” обаче тя разчупва досегашния си модел на работа с непрофесионални актриси и съвремие, като избягвайки анахронизми ни пренася на скалистия Бретонския бряг през 18 век.

Мариан (Ноеми Мерлo) е преобърната от вълнението от малката си лодка и скованият от дъски сандък, който тя стиска упорито, е отнесен от морското течение. Без да обръща внимание на пасивността и недоумението на гребците, тя се гмурка, за да спаси своето съкровище, а дебелият плат на роклята ѝ образува кървавочервено петно насред пяната. С устрем и непреклонност срещаме героинята, която с мъка си проправя път от водата по плажа, хватката ѝ здраво държи платна за рисуване, а непримиримото ѝ лице напомня за началната сцена на “Пианото” - единственият филм със “Златна палма”, режисиран от жена. Приемаме, че аналогията между двете главни героини от двата филма на жена, настъпваща сама с предмета на своето изкуство в непозната земя, е по-скоро поклон, а не случайност.  Мариан е даровита художничка, наета от френска графиня, да нарисува портрет на дъщеря ѝ Елоиз (Адел Енел е същински ангел и лице, което не се забравя), като този портрет ще подсигури брака на младата лейди с милански благородник.

Мистериозната природа на портретирането тук е изследвана през призмата на междуличностната близост. Актът на рисуването е пазен в тайна, тъй като своенравната Елоиз е осуетила предните опити на художници да уловят лицето ѝ, в ясен жест на отказ от уредения брак. Мариан, все пак като жена, може да се възползва от прикритието си и да се представи за посетителка, която да придружава Елоиз на нейните разходки. Усамотението е катализаторът на близостта, която се случва между двете жени въпреки всички обстоятелства и все пак не изглежда като нищо по-малко от съдбовна среща. Да наблюдаваш фрустрацията на Мариан и опакото поведение на Елоиз обаче действа дистанциращо и в първата половина от филма никакви механизми на приближаване и емпатия не стопяват леда. В мекотата на погледа на Елоиз обаче се сменят сякаш всички сезони и от предизвикателните диалози проличава, че тя цени Мариан повече от всички присъстващи в имението, макар че устните ѝ остават застинали в права линия, неподатливи на усмивка. Когато тайната бива разкрита и Елоиз вижда портрета, тя изказва чувственото си разочарование от това, че няма нищо лично у него, а протестът ѝ сякаш не е срещу факта, че Мариан е взимала тайно с погледа си от нея, а че не е взимала достатъчно както от нея, така и от себе си.

Преодолявайки традиционната дихотомия между майстор и муза, сърцевината на“Портрет на една жена в пламъци” показва отношенията между двете жени изчистени от предварителни очаквания, било то приятелски, артистични, или еротични. Когато Елоиз се съгласява да позира пред Мариан, това е еквивалентно на любовния обет: да бъдеш съзерцаван свободно, да се отдадеш на погледа на Другия е равносилно на ласката. Портретното рисуване на художничката борави с цветовете на емоцията и размяната на погледи над платното понякога продължава с минути. Епизодите се удължават, за да може неподвижната камера да улови всички нюанси в нарастването на желанието и близостта. Съзерцаването според Елоиз, сътворява обекта, който е наблюдаван, а портретът се влияе и от погледът, отправян към тази, която държи четката. 

“Портрет на една жена в пламъци” приласкава постепенно, докато не започне да дърпа навътре в дълбините на желанието - точно като влюбването - бавно и после изведнъж. Според Платон, светът бил сътворен “изведнъж”, това е зарядът, който превръща близостта в еротика, което отваря бездната на любовта, която е творческа. Ако продължим аналогията на бездната и утробата, феминистичната линия става още по-ясна, но Сиама е изключително внимателна в репрезентациите си на женското желание и женския поглед. Забележителното в нейния подход е не само начина, по който тя списва героините си, нито това, че ги заснема като еротични обекти от женска гледна точка, а това, че камерата ѝ хибридизира мъжкият и женският поглед. Тя проговаря на най-чистия език на желанието, който не съдържа примеси на пол и не е нужна идентификация в конвенционалния смисъл на думата. В примката на желанието ти желаеш и това е, няма друго, а Елоиз възкликва: “Дали всички влюбени се чувстват така, сякаш изобретяват нещо ново? Жестовете са ми познати, но са сякаш нови…” Мечтателното описание на една разтърсваща среща е предадено с въздишаща камера, която прекъсва в наситените моменти, за да покаже какво следва и по-нататък. Любовта между двете жени се характеризира визуално със това своеобразно “и така нататък..”

Сюжетът оставя достатъчно място преди и след бурната среща на Мариан и Елоиз, за да има един естествен ритъм, да приближава репрезентацията и изкуството до живота: както във втория, вече завършен и одобрен портрет на Елоиз, се намира част от нея такава, каквато е видяна и споделена от Мариан, така и филмът докосва онези емоционални дълбини, които са запазени за неразгърнатата любов. Приближаването до реалността, Сиама добре знае, е и приближаване до сънищата, мечтанията и митологията. Вплетен в наратива е митът за Орфей, който осуетява собствените си шансове да се събере с любимата си Евридика от царството на Хадес, и то със собственото си нетърпение. Когато той обръща поглед, тя изчезва завинаги и той остава единствено със спомена. Докато четат мита на свещи, Елоиз изказва своето предположение, че Орфей може би е поискал любимата му да остане забулена в паметта, а Мариан дори смята, че Евридика е дирижирала неговото обръщане. Тази игрива борба за власт над настоящето, паметта и заедността всъщност препраща към идеята на любовта като равнопоставеност и филмът на Селин Сиама издига това равноправие, оставало латентно, чрез репрезентацията си на жена художник, отрицанието на музата, сексуалната връзка между жени и изобщо уеднаквяването на йерархията между творец и творение.