„Съпругата на Чайковски“ е четвъртият по ред филм на руския режисьор Кирил Серебренников и третият негов, приветстван радушно в официалната селекция на Кан. Безусловната подкрепа от страна на фестивала спрямо дисидентския статут на Серебренников със сигурност предоставя изгода и на двете страни, особено в годината, в която нито един руски журналист не беше допуснат, независимо дали се обявява „за“ или „срещу“ режима. Топлата връзка между Кроазет и Серебренников несъмнено допринесе и за това филмът му от 2018-а „Лято“ (завършен под домашен арест) да попадне в ежегодния Топ 10 на престижното киносписание Cahiers du Cinéma. След миналогодишния успех на „Петрови в грипа“ и въпреки амбивалентните отношения спрямо всяко руско по произхода си изкуство, през май режисьорът представи втория от своеобразната трилогия биографични филми, касаещи живота на руски интелектуалци или артисти през погледа на близките им.

Серебренников, бидейки кинорежисьор и театрал, никога не се е свенил да смесва жанрове на изкуството, да адаптира първичен материал кинематографично и да подхожда интердисциплинарно към изграждането на своя киносвят. Но може би най-забележителната характеристика, която отличава новия му филм от останалите, е театралността в онзи леко пейоративен смисъл – тази хипербола на жестове и емоции, присъща на мелодрамата и на драмата преди Брехт. За щастие, Серебренников го прави с нюх и талант за очертаване на саркастичното в трагедията. А тя е голяма: бракът между знаменития композитор Пьотър Илич Чайковски и обикновеното момиче Антонина Милюкова е бил, меко казано, катастрофа.

Има два фактора, които сякаш предопределят какъв тип ще бъде този филм и колко точно предвидим би бил. Първо, достоверната репрезентация на биографичните филми изисква повествование в (сравнително) линеарен стил, който твърде малко на брой продукции пренебрегват. Затова и – както в този случай – снимките също се случват хронологично. За втория фактор ни подсказва заглавието – да очакваме не Чайковски, а жена му. Залогът за пренаписване на нечия история през чуждия поглед (често този на уязвимия, пострадал друг) е голям, особено щом вземем предвид и феминизирането на историята или по-скоро прокрадващата се идея, че Серебренников е направил „феминистки филм“. Моите лични очаквания предварително вписваха филма в строгия (и за жалост, твърде утвърден) жанр: мъжът е агресивен гений, а жената добродушно си понася мъченията. За радост, не бяха потвърдени. Но пък който очаква да му поднесат произведения на Чайковски, ще получи даркуейв пънк бандата Shortparis.

„Съпругата на Чайковски“ определено дължи много на цирковия спектакъл и на мелодрамата, но ироничното отношение към брака като институция съвсем не редуцира филма до евтин опит за социална критика. Всъщност той казва доста малко за Чайковски, доста малко и за Антонина – и двамата са скицирани едва колкото да се придаде плътност на напрежението помежду им, което всъщност е главната движеща сила на сюжета. От началото, в което крехката девойка се влюбва безумно и безнадеждно в по-възрастния и известен композитор, до бързия крах в техните отношения филмът разиграва силовите динамики помежду им в нещо средно между страстно танго и боксов мач. В допълнение към тази леко груба метафора операторската работа на Владислав Опелянц традиционно превръща филмите на Серебренников в движещи се картини, напоени с цвят и светлина.

Звездата на филма определено е една, и това не е Чайковски. Младата актриса с опит в телевизията и отскоро в театъра на Серебренников, Альона Михайлова, превръща филма от потенциална карикатура в дълбоко емоционално преживяване. Нейната Антонина е пропита от несметна тъга и от неартикулирани желания и самата структура на сцените и кадрите скрива очевидните неща, които тя сама отказва да види. Затова и във филма постоянно се загатва за брака прикритие и за хомосексуалността на композитора, тъй като самата Антонина настоява на своето инфантилизарано отрицание. Силата, която е вдадена в персонажа, не може да се нарече точно феминистка, тъй като няма идеологическа цел; но това не я прави по-малко ураганна. С неохотна лекота Михайлова въплъщава както миловидната угаждаща „женичка“, така и искащата своето удоволствие жена.

Разбира се, цялата неразбория може да бъде сведена до неосъществени нагони и неудовлетворено либидо и да, всичко в крайна сметка е секс и ненапаснати желания, но агресията, с която Серебренников засреща тези два образа във взаимноунищожителна борба, се отплаща на ниво зрителско удоволствие. „Съпругата на Чайковски“ е може би най-аполитичният филм на режисьора досега, което влиза в разрез с опитите за бойкот по време на фестивалната премиера и пресконференция, но изглежда, сякаш за сметка на това, той е пренасочил смелостта си другаде – в емоционалното пространство между двама персонажи. Там, в бездната между тях, нещо се заражда – омраза и желание, но и силата да пренапишеш историята с кръв, макар и чужда.