САН СЕБАСТИАН 2018: ЛЯТО


от
на г.

САН СЕБАСТИАН 2018: ЛЯТО

Казват, че през 80-те най-често писаната по стени и огради трибуквена дума в СССР била ЦОЙ. Казват също, че когато на 15 август 1990-а 28-годишният поет и музикант Виктор Цой заспал на волана и загинал в автомобилна катастрофа (трезв и недокоснал наркотици, за разлика от своите колеги и връстници във вечността Джанис и Джими), в Съюза последвала вълна от самоубийства. Това не знам. От първа ръка ми е известно само, че песните и гласът му са неделима част от душата на милиони хора от бившия соцблок, включително моята.

В щуравия си, чудесен филм “Лято” Кирил Серебренников е записал сборната касетка на нашето поколение, това на хората в четвъртото и петото си десетилетие, твърде млади за стария строй и твърде стари за новия. В “Лято” Лу Рийд, Дейвид Боуи и Иги Поп се редуват със “Зоопарк”, “Аквариум” и “Кино”; горчиво-сладкият спомен за времената, когато да си уейв или пънк значеше да си свободен – с горчиво-сладката привилегия да си от два свята, един мечтан и един наложен, лайф и жизнь, и да имаш спомени, които можеш да споделиш горе-долу само с оцелели като теб. На по-младите от теб им липсва руската ти част, на по-възрастните – американската, а ти си един невъзможен хибрид на Студената война, който в момента би трябвало да е господарят на положението, но още не се освестил какво му се случва... Сборната касетка на Серебренников е огромен подарък и доказателство, че не всичко сме сънували.

Неваляшка е куклата от две сфери (глава и тяло) с тежест в долната част, която, както и да бутнеш, все се вдига обратно. Онзи ден един приятел каза: ако употребиш тази дума, ще те разберат само хората над 35. И беше прав – опитах, не ме разбраха. Понякога, когато се опитвам да обясня на човек, роден в свободния свят, как се чувствам по отношение на миналото си, казвам, че съм като от изгоряла наказателна колония. Домът ми го няма вече и така е най-добре. Само дето с всичко безсмислено, несправедливо и подло изгоряха и всичките ми “първи” неща, цялото ми порастване, куп любови, куп прости навици, които не бих имала, ако не бях от соца, но тъй като бях от соца, имах. А човек е изтъкан от навиците си. Цяло такова поколение сме, даже две. Във филма за Цой има и неваляшка, и комуналки, и нямане, и строга критика на “вражеските песни”... но не това е важното.

“Лято” е черно-бял, добросърдечен, пълен с бъдеще и предчувствие за промени и е разположен в някаква илюзорна мъничка, но гигантска пролука от радост в Ленинград от началото на 80-те. Сега знаем колко кратко и сбъркано се оказа тогавашното бъдеще, а под общият ни химн “Промени” на Цой в Ютюб някой с право е коментирал “Виктор, всичко осрахме. Няма промени”... И все пак “Лято” щастливо се връща в едно общо никъде и каквото не се е получило, доизмисля. Филмът разказва за първите стъпки на Цой по пътя към безумната му известност: това е периодът, в който Виктор сприятелява с вече утвърдения Майк Науменко от “Зоопарк” (и мъничко се влюбва в жена му), основава групата “Гарин и хиперболоидите” (боя се, че вече дори в Русия по-малките няма да знаят откъде идва това име, а книгата е толкова хубава) и накрая, под новото име “Кинò”, започва записа на първи албум. “Лято”, освен всичко, е шегобийска песен с мелодия от “Битълс”, посветена от Науменко на Цой: “Лето! Недавно я услышал где-то, / что скоро прилетит комета / и что тогда мы все умреееем...”

В главната роля влиза корейският актьор Тео Ю и осигурява естествената екзотичност на Цой (кореец по баща), спокойния му, невъзмутим начин на общуване, обаятелното присъствие, а дублиращият гласа на певеца Денис Клявер успешно възкресява специфичния му тембър. Рома Звер от групата “Звери” е прекрасен в ролята на умерения в живота и неукротим на сцената Майк Науменко – съветник и приятел на Цой (отишъл си от живота година след него). Наташа, жената на Науменко, от чиито спомени е почерпена много от информацията за филма, е симпатичната Ирина Старшенбаум. В подробностите “Лято” е колкото точен, толкова и своеволен, но така или иначе идеята му не е да е документ, а спомен. Спомен за бъдеще. (На който му е интересно да свърже начина, по който Серебренников и нашето поколение е склонно да си фантазира 80-те сега, с начина, по който са си ги фантазирали тогава – да гледа и “Асса”, големия рок филм на съветската епоха, правен в духа ѝ и с нейните ограничения и тикове: там ще види и Цой лично...)

Едни от най-хубавите моменти във филма, истински триумф на лятото и на таланта, са тези, в които действието преминава спонтанно в музикален клип и изведнъж всички припяват и съучастват – намусените тетки и олюляващите се алкаши от електричката или тролея, ветераните с многото ордени, домакините с покупките. Всички подхващат заедно с акцент и фалшивене Psycho Killer и The Passenger, екранът се раздвоява, избухва вдъхновената анимация на Дмитрий Булгаков, мярват се цветове. А в края на всяко такова мета-изпълнение един лукав персонаж – жокер, церемониалмайстор, конферансие – оповестява: “Това всъщност никога не се е случвало.” Но всички знаем, че някак все пак ни се е случило. И е хубаво, и е редно, и “кръвта във вените се блъска като птица”.

През май “Лято” се състезава за Златната палма в големия конкурс на Кан (където и предишният филм на Серебренников, “Ученик”,  попадна в "Особен поглед"). Двама от режисьорите в състезанието не можаха да присъстват на премиерите си: Кирил Серебренников и Джафар Панахи. Заради критично отношение към диктаторските маниери на родните си страни и двамата са под строг контрол, нарушаващ човешките им права. В случая на Серебренников това се изразява в домашен арест от над година по скалъпено обвинение за злоупотреба със средства. Всичко осрахме и няма промени, вярно, но с “Лято” Кирил Серебренников ни дава щедро пряк достъп и до свободата, и до щастието, и това никоя тирания не може да го спре.