Режисьорът Робърт Егърс навлиза в голямото кино с хоръра „Вещицата“ и черно-белия трилър „Фарът“, преди да пристъпи към „Викингът“.

За най-новия си филм американецът получава сериозен бюджет и го оползотворява фриволно, след като се хареса масово на критиците още с „Фарът“. Там Егърс разгръщаше един психологически двубой на изолирано място, за да изследва пълното отпадане на човешкия самоконтрол. Художник на продукции в началото на кариерата си, Егърс се слави с това, че държи на естетиката, но и търси известна историческа достоверност в пресъздаването на миналото.

В кървавия исторически епос „Викингът“ той отново разчита на консултанти и историци, като обръща специално внимание на облеклото на героите (обикновено сиви дрипи) или на липсата на облекло. Изглежда, е било водещо желанието му да покаже своите озверени персонажи голи, най-много по набедреници, и задължително облени с прясна човешка кръв. Продуцентите не му го позволяват до пълни ексцесии, но все пак той стига далеч в пресъздаването на насилието през ерата на викингите.

Другият приоритет на Егърс е да направи природата безмилостен и коравосърдечен свидетел на тази драма за семейно предателство, отмъщение и изкупление. Казват, че тъкмо главният актьор Александър Скарсгард (носител на „Еми“ и „Златен глобус“, известен с ролята на Тарзан) го е съблазнявал дълго време с красивите северни ширини, плачещи за някой епичен сюжет. Затова Егърс и писателят и поет Сьоун се заемат да екранизират историята на принц Амлет, наситена със скандинавска мистика и препратки към скандинавски митове и легенди.

Амлет е невръстно момче, приличащо на Мила Йовович, когато баща му се връща от война, облян с кръв и слава. Малкият принц не забелязва и за миг неприличния флирт на майка си с неговия чичо. Покрай ушите му отлитат и думите на баща му, че всъщност и двамата братя са убийци. Бащата отчита това и го взима на някакъв свръхестествен ритуал, където да пробуди зверското, животинското и у него, за да може Амлет да се впише във времето и ролята си. Бащата прокламира, че мечтае да умре от меч, а не в леглото, и това скоро се случва. Амлет е свидетел как собственият му чичо убива баща му и там започва пътят на принца към отмъщението в една класическа история, която трудно може да ни изненада с нещо.

След години Амлет вече е възмъжал и е станал безжалостен воин, а боговете се стараят да му напомнят детската му клетва за отмъщение. Така неговата нецивилизована буйна ярост, съпътствана от тежка апатия, бива насочена към конкретна цел. Амлет се дегизира като роб, за да проникне във владението на чичо си, да спаси майка си и да отмъсти. Но за разлика от „Цар Лъв“ например, царството вече е изгубено и чичото е в изгнание някъде в Исландия.

Докато развива излишно сложен план за отмъщение, Амлет завързва любов със славянка с претенции на чародейка, докато наоколо вълци, гарвани, мечки, с целия нанос от митологични символи, витаят, кръжат и тегнат над филма с някаква повсеместна обреченост и предсказуемост.

„Викингът“ е дълговат и от време на време скучен, но препълен с известни актьори (Уилям Дефо, Никол Кидман, Итън Хоук, Бьорк, Аня Тейлър-Джой), които са хем някак неузнаваеми, хем стерилни. Докато на първи план в кадър хвърчи човешка плът, на втори и трети филмът сякаш вещае идването на един по-различен и по-мирен свят – но той остава витиевато загатнат и концепцията за него потъва някъде под шаблонната основна история.

След разпространението си „Викингът“ е сочен по-скоро за провал, макар и повече финансов, отколкото художествен. Бюджетът вероятно е отишъл повече за набора звезди и ордата консултанти, отколкото за оскъдните костюми или скромния ландшафт на зелена Ирландия, където в голямата си част са протекли снимките. Абстрактните и мистични части от филма му печелят някои привърженици сред киноманите и критиците, но едва ли ще са достатъчни, за да го спасят от забрава заради твърде шаблонната рамка, от която сам отказва да излезе.

Скарсгард се отдава физически на ролята си и предано вае тяло във фитнеса 6 дни седмично в продължение на 6 месеца – вероятно затова изглежда толкова затормозен на екрана. Има нещо комично в цялата внушителност на гиганта, въоръжен с наивните си очи, сякаш взети силом от Долф Лундгрен. Основен въпрос на целия филм е доколко неговият персонаж е истински герой и доколко е зле прикрит злодей - но не очаквайте „Викингът“ да достигне голяма дълбочина в търсенето на отговор.

Ако теглим чертата, имаме налице още една северна сага за братоубийствените войни (алюзиите с днешните не са чужди на филма), зверствата и кръвопролитията в примитивни времена, когато хората са искали да бъдат поне герои, ако не истински човеци. А жените им са ги ръководели в това повече и от боговете. Семейният филм, отпращащ ни в древни времена, се е превърнал в кръвожадна сага за стари родови вражди и разчистване на сметки. Мъжете са пионки или жертви на жени, богове или богини и трябва да се превърнат първо в зверове, за да имат шанс да станат отново хора.

Някъде там търси своите истини „Викингът“, но размахва меча си по-скоро напосоки и някак нахалост.