„Социалната дилема“ е документален филм, чиято премиера бе през януари 2020 г. на фестивала „Сънданс“. Продуцент и разпространител е Netflix.

Пред камерата на режисьора Джеф Орловски застават някои от важните инженери и мениджъри, работили за най-крупните дигитални компании (Facebook, Twitter, Instagram, YouTube и т.н.): инженерът, който изобретява бутона like; директорът на отдела за етичен дизайн на Google (Тристан Харис); човекът, създал алгоритъма, чрез който YouTube препоръчва нови видеа, и още 10-ина души. Основното, което казват те, е: социалните мрежи представляват огромна опасност както за отделния човек, така и за обществото.

Няма да преразказвам онова, което говорят интервюираните. Всичко ми се струва важно – статистиките, на които се опират, изводите, до които достигат, опасенията, които изказват… За притежателите на тези дигитални компании ние – над 2 милиарда използващи ги – сме users, т.е. „употребяващи“. Те ни третират като зависими и – патосно, но съвсем вярно казано – могат да ограбят живота ни.

Защо не преразказвам опасенията на участниците във филма ли? Защото ние всички знаем всичко това. В множество статии отделни учени и цели екипи от години говорят за различни опасности, които крият социалните мрежи. И няма нужда да ги изброявам отново…

Главният въпрос е: и какво от това?

Какво правим с информацията, получена от този филм? И по-глобално: може ли изкуството да промени обществената нагласа?

Моят категоричен отговор е: не, не може.

Ето пример. През 2004 г. документалният филм на Майкъл Мур „Фаренхайт 9/11“ е представен на най-значимия кинофестивал в света – Канския. След прожекцията следват 20 минути нестихващи аплодисменти. Филмът получава „Златна палма“, като председател на журито тогава е Куентин Тарантино. Т.е. един американски режисьор дава на друг американски режисьор най-високото отличие в света на киното за филм, изобличаващ действията на американския президент. „Фаренхайт 9/11“ директно обвинява Джордж Буш-младши, че използва терористичната атака от 11 септември 2001 г., за да нахлуе в Ирак и да започне войне. Филмът има номинация за „Оскар“, печели People’s Choice Arward и още редица други престижни отличия.Това е най-касовият и най-масово гледан документален филм в историята на киното. И какво се случва сетне? Само няколко месеца по-късно американският народ избира за втори мандат Джордж Буш-младши.

А ето друг пример: през 2005 г. документалният филм на Морган Спърлок Super Size Me (преведен у нас като „Порция Гигант“) представя какво се случва с тялото на човек, който в продължение на един месец се храни с онова, което продават в "Макдоналдс". Филмът печели награда на фестивала в „Сънданс“, награда на Гилдията на американските писатели, получава значим зрителски отклик и… нищо. В статия от януари 2007 г. самият Спърлок (който е професионален журналист) отбелязва, че броят на заведенията за бързо хранене в Америка се е увеличил с 18% само в рамките на една година.

През 2006 г. бе създаден документалният филм „Неудобна истина“, в който политикът, бизнесмен и преподавател Ал Гор говори за опасността от глобалното затопляне и застрашаващите ни климатични промени. През 2007 г. филмът печели „Оскар“, а Ал Гор – Нобелова награда за мир. Според New York Times „Неудобна истина“ е „най-обществено значимият филм за десетилетието“. Е, и?

Навярно няма нужда от повече примери. Дали става дума за политика и пари (винаги става дума за политика и пари), за храната ни, за природната среда – обществото не променя своята нагласа. Изкуството не може да промени обществената нагласа.

А филмът „Социалната дилема“ дори не е изкуство. След първия половин час, когато разбираме главното послание, започва скучно повторение. Има (неясно защо само в началото) илюстрираща анимация, но по-досадна е частта, която – като на дебили – обяснява как работи изкуственият интелект, за да ни манипулира (в образа на този интелект са трима пред екрани, които натискат разни бутони, за да предизвикат човек да извърши желаното от тях действие).

Възниква и следното противоречие: например самият Тристан Харис (главният интервюиран) разгръща около участието си в този филм собствена обширна кампания. Той използва всички канали (собствен сайт, Facebook, Twitter, Instagram, YouTube) и се превръща за броени месеци в „звезда“, в „гласа на правдата“, във високоплатен търсен лектор и т.н.

Платформата, която продуцира и разпространява филма, е Netflix. А те работят в същата сфера: създават сериали на основата на видео стрийминг (поточно видео) – това е отново манипулация, особен начин на „зарибяване“ на зрителя, приковаване на неговото внимание.

Но да се върна към главното: Какво правим с информацията, получена от този филм? И по-глобално: може ли изкуството да промени обществената нагласа?

Не, не, изкуството не може да промени обществената нагласа. Но може да промени нагласата на отделния човек. А сетне този човек да промени обществото.

В град Васюки има клуб, наречен „Картонажник“, където „гросмайстор Остап Бендер“ се готви да прочете лекция на тема „Плодотворната дебютна идея“ и да проведе „шахматен сеанс при едновременна игра на 160 дъски“. Видял предварително как са разположени всички изходи и какви са възможностите за незабавно отстъпление, „великият комбинатор“ влиза в малкия салон на клуба. Стените са украсени с разноцветни знаменца, а на стената виси лозунг, останал от наскорошна вечеринка на „Дружеството за спасяване на давещите се“: ДЕЛОТО ЗА ПОМОЩ НА ДАВЕЩИТЕ СЕ Е ДЕЛО НА САМИТЕ ДАВЕЩИ СЕ.

Така де…