Корнелиу Порумбою е един от най-значителните представители на румънската нова вълна, въпреки че в последните години присъствието му в света на киното не е така ясно осезаемо, колкото това на неговия колега Кристиян Мунджиу, който продължава да жъне успехи и да засенчва на ниво популярност с тях по-голямата част от своите сънародници. В последния си филм, на свой ред Порумбою играе смело с мотивите и „тропите“ на този мрачен реализъм, който можем да видим във филми като „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“, превърнал се в най-отличителния знак, белязал лицето на съвременното румънско кино. „Съкровището“ на пръв поглед е кратка, непретенциозна лента, без амбиции за дълбочина. Тя нито предлага екзистенциален трепет, нито обемен наратив, в рамките на който спокойно да се направи щателна дисекция на една от „големите теми“ (любов, вяра, дълг) за разлика от „Отвъд хълмовете“, например. Порумбою е създал филм, който не задава въпроси и не предоставя отговори. Нещата просто се случват, няма логика, нито обяснение, животът (на лента) просто се движи напред, незаинтересован от това, какво зрителят/човекът мисли или чувства, че е редно да последва или да се случи.
Главните герои (Кости и Адриан) също са се пуснали по течението. Инерцията ги води стремглаво напред към измеренията на абсурда, където могат само да се надяват, че ще открият щастието/спасението. Кости е баща на средна възраст, който съществува (като всички останали персонажи) в някакво почти безметежно пространство, изпълнено с мълчание и напрежение. Нищо от това не е изговорено, не се налага, а и не бива, тогава бихме навлезли в измерението на драмата, а точно това Порумбою с нарочна последователност избягва. Той ни държи за ръка, докато ние ходим по ръба, а резултатът е в дълбочина болезнено комичен. В този смисъл през по-голямата част от филма атмосферата е крайно кафкианска. „Процесът“ тече, всички са напрегнати, но мълчат, защото знаят, че във всеки един момент животът им може да се срине – Адриан може да изгуби апартамента си, а Кости работата си, та дори любовта на жена си и сина си. Нищо не е сигурно, опасности дебнат отвсякъде и точно заради това персонажите искат да намерят своя пристан/изход, колкото и малък да е шансът той въобще да съществува.
Един ден Адриан отива при своя съсед (Кости) и му иска 800 евро. Първо се опитва да го излъже, че е, за да плати вноската по ипотеката си, но когато финансовата помощ му е отказана, той си признава, че парите му трябват, за да наеме метален детектор и да претърси задния двор на старата си къща, където според него има заровено съкровище. Адриан предлага на Кости да делят поравно, ако намерят нещо и бедният баща, като че ли вдъхновен от книгата, която преди малко е чел на сина си ("Робин Худ"), решава да приеме. От този момент нататък Порумбою започва да провокира у зрителя все по-голяма чувство на безпокойство, възползвайки се от неговия (потенциално) „вроден цинизъм“. Чувството, че „нещо лошо трябва да се случи“, е непреодолимо до самия край на филма, интересното обаче е, че нито една от потенциалните заплахи, които режисьорът умело реди в рамките на пъзела на параноидното съзнание на публиката си, не се реализират.
Кости, например, няма пари и трябва да иска назаем от своя тъст, който го мрази, а пък на всичкото отгоре, дори когато се сдобива с въпросните средства, се оказва, че таксата за металния детектор е повече от 800 евро. Лека-полека обаче, всеки проблем се разрешава с помощта на една или друга случайност, но по един своеобразно естествен начин, който няма нищо общо с ефекта „Deus ex machina “, който е типичен за Холивудските блокбъстъри. В един момент, обаче, структурата на филма, която и без това е като огънат метален прът пред счупване, създава неприятното усещане, че вече няма значение, дали ще се намери или не съкровището, защото и двата варианта са еднакво абсурдни. В единия случай филмът би бил от гледната точка на рационалното (което в действителност е замаскирания цинизъм), прекалено оптимистичен (или с други думи - наивен и безсмислен), а в другия той би бил прекалено груб, крайно несправедлив към своите герои и зрителя, който по подразбиране очаква лентата да се превърне в мрачна драма със сладко-горчив привкус и завършек, и да му даде това, което желае – катарзис.
Порумбою, обаче умело се измъква от тази задънена улица. Те намират „съкровището“, ала напрежението във филма нито спада, нито се губи. По този начин режисьорът успява да ни убеди, че няма нищо наивно в това, че цинизмът е глупав, че катарзисът е продукт на трагедията/драмата, а не обратното. Никой не може да избяга от „процесът“, Кафка продължава да се смее, защото всеки рано или късно ще бъде „осъден“ на страдание. Човекът е уязвимо същество, ние не знаем, какво ще се случи с Кости, например, може да загуби всички пари, с които се е сдобил (нещо, което доста лежерно се намеква, отново, за да се запази напрежението). Именно заради това Порумбою не разочарова със своя „хепиенд“, защото той не е крайната точка на филма - той продължава, когато напуснем киното. Това е една „приказка без край“ - неумолимата история на „процесът“ и в нея няма нищо наивно.