Осъдени души или законът vs. любовта - презареждане

С лирично-грубия си реализъм и по същество простия си до болезненост сюжет „Отвъд хълмовете“ на румънския режисьор Кристиян Мунджиу печели през 2012 г. наградата в Кан за най-добър сценарий. Филмът показва трагичната история на Войчита и Алина – две момичета израснали (и буквално оцелявали) заедно в дом за сираци, които по-късно животът и любовта драматично разделят. Алина намира приемно семейство на 19 години и след време заминава за Германия в търсене на работа, докато Войчита открива спасение и идентичност в рамките на православната църква, като след излизането си от сиропиталището, се отдава на монашески живот. Драмата, залегнала в основата на лентата (по знаков истински случай, илюстриращ по един доста одиозен начин многопластовото отношение към православието в Румъния) е инициирана от копнежа по невъзможната, изгубена любов. Последната изразява самата сърцевина на личността на Алина и е единственото хубаво и истинско нещо, което същата е изпитала в живота си. Нейната приятелка обаче, вече е с променен мироглед, който на свой ред е израз на искреното й посвещаване на монашеския път. По този начин страстната и отчаяна еротична любов преживява трагичен сблъсък със стремежа към чистота, духовност и саможертва в името на търсенето и намирането на висш екзистенциален смисъл.

Двете момичета се срещат след няколко години. Войчита е вече монахиня и, въпреки че вероятно това й е коствало немалко, се е отрекла от лесбийските си отношения с Алина, но за последната те не са просто спомен, а единственият изгубен смисъл и рай. Животът в манастира потенциално трудно търпи сътресенията и посегателствата, които съвременната секуларна реалност (олицетворявана от Алина) може да предизвика. Той е радикално сепариран от външния свят и хората в него са също толкова последователно и крайно капсулирани. Монахините и техният наставник, наричан от тях „Тати“ (пред когото благоговеят и приемат за чудотворец) се разтварят без остатък в екзалтираното пространство на собственото си усещане за сакрална общност, благочестие и религиозен плам. Поради тази причина атмосферата в манастира придобива един крайно сектантски привкус – обстоятелство, което става все по-трудно за пренебрегване, когато започва недвусмислено да се изяснява, че Войчита не може просто да напусне "ортодоксалната комуна" и да замине за Германия, както са планували с Алина, защото „Тати“ директно й казва, че този неин ход в мистичен план ще има непоправими последствия за душата й.

За тази цел "старецът" предлага една своеобразна и изкусно манипулативна интерпретация на притчата за блудния син, умело използвайки я като аргумент в така създалата се ситуация, основана на тезата, че "човекът, който си тръгне, не може да бъде същият, когато се завърне". За него изкуплението не е опрощение и милост, той държи на това всеки да се бори ежедневно със себе си, за да постигне постепенно праведен живот, лишен от опцията за всякакво "завръщане". Така грехът придобива абсолютно фатални конотации, защото човекът е обречен да не може да се върне в изходна позиция, понеже никога не е способен да го изкупи напълно. По този начин монахът държи в страх и подчинение младата Войчита, парирайки  всякаква възможност тя да замине с Алина, която от своя страна се противопоставя на "закона", властващ в рамките на "православната секта", заставайки напълно на страната на "любовта". Мунджиу приоритетно акцентира именно върху тази опозиция в качеството й на опорна точка, върху която се гради концепцията на целия филм. Румънският режисьор показва антиномичния сблъсък между любовта и закона в полето на религиозното, издигащо почти неизменно (дори и нерядко "подсъзнателно") по-скоро втория в най-висш принцип на функциониране, в своя ултимативна ценност и цел.

Нещо повече - Мунджиу изгражда ясен паралел между Христос и Алина, извеждайки на преден план идеята, че тя се превръща в мъченица по същата причина, поради която и Иисус – любовта. Последната с цената на живота си отстоява нещо в същността си много просто - че обичайки се с Войчита ще са много по-близо до Бог, отколкото ако останат изолирани една от друга (в света и манастира), заобиколени от самовглъбени праведници, които са способни единствено да съдят отдалече ближния си, неглижирайки напълно втората заповед на Новия завет.

Алина по своеобразен начин  решава да изобличи лицемерието и "антихуманните" възгледи на деспотичния монах, следвайки естествения катастрофален ход на собствените си чувства. Изправена пред подобно по същността си дълбоко нехристиянско и студено разбиране за света, напълно пренебрегващо любовта, оставяйки място само за неотклонното, всекидневно и последователно спазване на закона, тя разкъсва "оковите" на последния и започва открито да се бунтува срещу "манастира на законническата страст". Както Христос преобръща масите в храма, така и тя не може да приеме подобна безсрамна и нечовешка фарисейщина. Обитателите на манастира, разбира се, използват „скандалното“ й поведение и агоналните й "изблици на човещина", за да осъдят действията и като предизвикани от бесове, като по този начин си измиват ръцете, поемайки докрай предизвикателството, отправено от нейната саможертва.

В Алина няма фарисейство и раздвоение, тя се превръща в мъченик на любовта, принуждавайки монахините и техния "велик инквизитор" докрай да поемат върху себе си трагичната вина да се превърнат в нейни палачи в името на религиозния закон. Така последните изведнъж се оказват способни на крайна жестокост, прикрита под маската на агапето, в качеството му на репресиращ обречено и смъртоносно красиво агонизиращия ерос, свръх-аз. "Старецът-баща" от своя страна не сваля докрай маската на благочестието си, пределно опиянен от стихията на собствената си непогрешимост и чувството си за добродетелна справедливост. За него Бог и истината са инструменти за контрол и регалии на силата (като всевластно "чудо"), тайната и авторитета.

За да "онагледи" радикалността на идеята си в цялата й непретенциозна, болезнена простота Мунджиу буквално разпъва героинята си на кръст. Истината, по един класически за християнството начин (макар и в случая в "преднамерено преобърнат" вариант), се разкрива отново в слабостта, смирението и саможертвата. А силата се оказва, за кой ли път, обречена на поражение в победата си и на безсилие в самия център на собствената си мощ. Войчита и Алина са осъдените на смърт от закона души, които са възможни единствено в свободата и любовта. И това светло "никъде" е неизменно по-силно от всичко останало – вечното налично, отвъдно или не – "тук и сега".