Когато в самия край на „Планета“ чуваме познати реплики от класики на Новата вълна, всичко си идва на мястото и чак изглежда донякъде странно, че филмът е испански, а не френски. Цялата му освободеност, разхвърляност и най-вече способността да провокира вълнение от небрежно събраните фрагменти на ежедневието приличат на лента от 60-те, която ни е изпратена за спомен. Същевременно, дори в асоциациите си, филмът е преди всичко скромен и непретенциозен и ни най-малко не иска да си служи с културните референции на поколението, закърмено с „Кайе дю Синема“. Цяло чудо е, че въпреки тази скромност е оставил завиден белег по фестивалите, но от друга страна, именно тя може да е обяснението за неговата отличителност.

Историята на „Планета“ е основана на личната история на Амалия Улман, която играе и главната героиня Леонор, а майката на Леонор е изиграна от майката на Улман – Алехандра, същинска преродена Глория Суонсън. Щом върху този автобиографизъм се напластят черно-бялата естетика, сюжетът, ориентиран около бедността в Северна Испания, и откритата феминистка позиция на Улман, по-известна като авангарден артист, лесно може да се очаква манифест, в който образите ще наливат масло в пропагандния огън. Улман обаче избира съвсем различен път, като нейните „извънкласни“ занимания си личат единствено в дебютантската наивност, присъща за режисьори с опит в други сфери на изкуството, но не и в търсенето на сложни алегории за обяснение на чисто човешката история.

Леонор и майка ѝ имат особени отношения на доверие, съчетано с нещо подобно на приятелство, но зад тази необичайна връзка прозира неизбежното травматизиране – обсесиите на майката са се трансформирали в друг тип обсесии и това до известна степен пречи на Леонор да започне стабилна връзка. Улман не се интересува толкова от възможното развитие на тези персонажи – в тях има нещо непоправимо и повтарящо се, включително в грешките, които допускат, и затова фокусът ѝ е върху наблюдението накъде ги води вътрешният компас в съвсем елементарни житейски ситуации. Това придава на филма безцелност и минимализъм, които в съчетание със семплите декори и ненатрапчивата операторска работа (особено при сравнение с по-скоро резкия монтаж) го приближават до студентските филми.

В тези моменти обаче силното оръжие на испанката е находчивият диалог – от онези, които не се появяват в резултат от драматургичен талант, а само и единствено от хаоса на неподправените разговори между леко луди майка и дъщеря, като впоследствие е импровизиран и на терен, така че да не се загуби автентичността му. Уж най-определящата за героите информация – какво им се е случило, как са стигнали дотук – е съзнателно смачкана, изплюта като суха фактология, докато същността им се разкрива от мнението им по напълно безсмислени въпроси. Звучи странно, но именно така стават по-близки само за час и двайсет минути екранно време.

Единствено хора, преживели лично да бъдат изгонени от имота си за неплатени сметки, могат да направят комедия от това и тази енергия на преживяното води филма на Улман, макар в него да има и големи количества фикция. Зрителят е свободен да съди, но може вместо това да се наслади на момента, когато Леонор, по средата на деня и без видима причина, започва да плаче неудържимо, сякаш зад маската на фриволността и типично испанските кичозни зебра тоалети се крие една дълбоко наслоена мъка. Не знаем дали и кога мъката ще избуи и ще превърне тези персонажи в трагични, но вероятно това ще се случи все някога. И все пак тяхната тотална несъзнателност за собствения им живот и жизнеността им да се нагласят просто за да излязат на разходка (занимание, необяснимо за хора с различен културен профил) отново ще ги спасят. Като кораб, който постоянно тръгва да потъва, но никога не се забива в дъното – финалното усещане е за цикъл без възможност за излизане, с всички добри и лоши страни.

Наред с това филмът показва как е възможен един феминизъм без активистки пируети – чрез изместване на фокуса към перфидните механизми, по които работят предразсъдъците, най-вече в езика, погледите, премълчаното. Не е случайно, че най-обсъжданата сцена в „Планета“ е една от първите, в които Леонор става обект на сексистка агресия, доведена до абсурд. Нейната реакция е да се запита дали, след като ѝ предлагат да продаде тялото си за 20 евро, си струва с тези 20 евро да купи книгата, която е забелязала по-рано в книжарницата. Далеч по-оригинално и смислено от това, което бихме си представили да излезе от такъв конфликт и силно отрезвяващо за неотменимата роля на (само)иронията като средство за справяне с несправедливостите.

Черно-белият свят на „Планета“ не е черно-бялото на мизерията, нито черно-бялото на фотоалбума. То е черно-бялото на обикновените хора, които удържат опитите за тяхното инструментализиране като знамена на поредната кауза. Те не носят ореола на бедността, нито са ощетени от „лошия капитализъм“, а на тях, също както и на всеки друг, може да им се случи всичко, в целия спектър на щастието и тъгата – може би заради собствената им глупост, може би заради лош късмет, но това няма никакво значение. Ако Грета Гъруиг познаваше хората, за които пише сценарии, щеше да направи именно този филм.