Съвременната култура е дълбоко нарцистична. Безброй криви огледала, он- и офлайн, непрекъснато ни притискат трескаво да се оглеждаме в тях, защото ако това, което видим, случайно ни хареса, е възможно да платим добри пари, за да го имаме – за да станем такива, каквито си мислим, че сме. Именно тази патологична динамика превръща нарцисизма в двигател на социалните мрежи и на консуматорското общество като цяло. Тя описва омагьосан кръг, в който човек непрестанно доизгражда и доизглажда своя образ пред един свят, непреминаващ отвъд интернет пространството и маркетинговите отдели на големите компании. Всичко това обаче е донякъде самоочевидна, банална и често повтаряна критика на съвременната ни ситуация. Точно затова е ценно, когато се появи филм като „Болно момиче“, който третира темата за нарцисизма, без да остава морализаторски на повърхността на проблема, където виреят всички гореописани клишета (макар и да са все още валидни, все пак са и малко изтъркани).

Норвежкият режисьор Кристофър Боргли не си поставя невъзможната задача да анализира като цяло повсеместното ни самолюбие, а по-скоро болезнено и цинично показва какво може да се случи, когато човек, захвърлен в огледалния ни свят, няма средствата и качествата, нужни да изгради дори въображаем образ, заслужаващ любов, уважение и внимание. В подобна екзистенциална безизходица се намира антигероинята на „Болно момиче“ – патологичната лъжкиня Сигне. Тя е крайно егоцентрична, самовглъбена и незабележителна млада жена, работеща в кафене, макар и очевидно да вярва, че е предназначена за „по-големи неща“. Успоредно с това обаче Сигне няма ясни цели, интереси и планове за бъдещето, а единственото ѝ видимо желание е бъде забелязвана и ценена повече от хората около нея, защото страда от остър дефицит на внимание, породен най-вероятно от конкретна неартикулирана детска травма. Сценарият намеква, че баща ѝ слабо се е интересувал от нея и затова тя неосъзнато и самоунищожително се е обвързала в зряла възраст с човек като него – един също толкова недостъпен, апатичен и безочливо нарцистичен мъж.

Томас, приятелят на Сигне, е дълбоко посредствен, прохождащ художник, придобил маргинална известност, правейки изложби с мебели и предмети, които е откраднал от случайни магазини с нейна помощ. Макар че минава в публичното пространство за талантлив, млад концептуален артист, филмът нито веднъж не дава ясен знак, че е способен да произведе нещо свое, тоест цялото му „творчество“ е вторична, празна и мързелива критика на консуматорството. С други думи, Томас в действителност не е с нищо по-добър от Стигне, но за разлика от нея, е намерил ниша, в която може манипулативно да се изявява и преживява като псевдозвезда. Приятелката му обаче или я мързи, или я е страх да симулира дори този минимум активност, който е нужен, за да си придаде важност и да си повярва, че е специална. Тя нито може да се задоволи с откровено безгрижния си живот, нито е способна да се бори за нещо повече и така, притисната между две невъзможности, най-общо казано, полудява и намира патологичен начин да задоволи всичките си дефицити.

След като Сигне „спасява живота“ на жена, ухапана от куче (не е ясно дали не преувеличава, когато преразказва случката), тя осъзнава, че хората ти обръщат много по-лесно и бързо внимание, ако си станал жертва на някакви непредвидими обстоятелства (болест, тормоз, инцидент и т.н.). Така тя развива т.нар. „синдром на Мюнхаузен“ – страдащите от него последователно лъжат, че са болни, или нарочно се разболяват, за да бъдат обгрижвани, ценени и обичани повече. В случая Сигне решава да започне да взима тайно руски антидепресанти, които имат доказано остри и болезнени странични ефекти (най-вече лезии по цялото тяло). Дори когато започва да плюе кръв, а лицето ѝ се деформира от рани, тя не спира да лъже лекарите и близките си, че не знае какво ѝ има. Вместо това се опитва да стане известна със своята рядка болест – прави интервюта, фантазира как ще напише книга и дори за кратко става модел за известна („иронично фикционална“) марка за „по-инклузивни дрехи и спално бельо“.

И малкото успехи обаче, до които Стигне се добира благодарение на болестта си, се разпадат веднага щом се опита да ги надгради (така например припада по време на ключова за бъдещата ѝ кариера фотосесия). Филмът безжалостно и на моменти жестоко показва, че тя толкова свиква да получава внимание за слабостта си, че се превръща на практика в инвалид от самосъжаление и самонараняване. Състоянието ѝ накрая се оказва почти карикатурно безнадеждно, тъй като дори когато си признава, че нарочно се е разболяла, отново се опитва да се изкара жертва – този път на психическото си заболяване. В това отношение Боргли може би твърде черногледо намеква, че за такива хора няма спасение, защото всяка помощ, която получават, храни егото и болестта им. Същевременно обаче филмът пристъпва хиперболично към казуса на Стигне не за да нападне лично нея, а за да покаже, че цялото ни общество, малко или много, страда от този особен тип „депресивен нарцисизъм“.

От тази гледна точка в края на „Болно момиче“ режисьорът отвръща язвителния си поглед от частния случай на въпросната откровено патологична личност, за да покаже, че тя, като други, е (и) продукт на средата си. От последните сцени разбираме, че Стигне е намерила своя нов дом и спасение в лоното на нещо като експериментална психиатрична клиника, където всички пациенти имат атипични психологически заболявания. Така във финалния кадър, макар и под формата на шега, виждаме как клиентите на тази здравна институция радостно тичат и подскачат насред някаква идилична природна картина (тоест далече от невротизиращите ефекти на големия град и интернет пространството). По този начин Боргли накрая проявява немалко емпатия към своята „отблъскваща“ и до този момент „немилосърдно изобличавана“ героиня. С характерната си скандинавска „хладно дълбока емоционалност“ същият показва, че е (най-малкото) логично някой да полудее, когато се умори от безсмислената борба за внимание и социални успехи, защото светът е дълбоко безчувствен и апатичен към нуждите на „обикновения човек“, а такъв в края на краищата е всеки.