„Крадец“ е филм на Майкъл Ман от 1981 г., в който един престъпник, току-що прехвърлил 40-те, се опитва да сбъдне своята неизненадващо еснафска житейска мечта: дом, кола, съпруга, дете, охолство. Опитва се да го направи, като обира сейфове – само диаманти и кеш; никакво насилие. Но тъкмо когато всички елементи от мозайката са набавени (бебето е купено по втория начин, понеже новопридобитата съпруга е бездетна, а на мъже с криминално минало не се разрешава осиновяване), последният обир отива по дяволите. Малко преди ситуацията да се взриви, главният герой – симпатичен по силата на онзи добре отработен механизъм, чрез който определено кино представя неморалното като романтично – отпраща съпругата си с детето, торба пари и един свой „сътрудник“ за ескорт. „Аз съм твоята жена!“ – възразява на прага съпругата, чиято функция до момента е точно на негово нещо. И остава нечута.

Горе-долу на същото място и в пряка връзка с „Крадец“, обявена многократно от режисьорката Джулия Харт, започва нейният филм „Аз съм твоята жена“. Много бързо от глас зад кадър научаваме предисторията на събитията, които се задават: Еди и Джийн се влюбват и събират, не могат да имат деца, затова един ден Еди се появява с бебе, което е купил (70-те са, някои хора ги вършат такива), връчва го на Джийн и в дните, докато тя още се опитва да осъзнае какво е станало, поверява нея самата, момченцето и торба пари на някой си Кал, който трябва да я придружи в бягството ѝ от неочаквана опасност. Филмът е за това бягство и за бавното превръщане на Джийн от парче от мозайката на други в човек със собствено битие: от нечия в ничия, а накрая – в своя.

Сблъсък на силни воли в престъпния свят – тази на единака, решил да се отцепи, срещу тази на засмукващата го обратно група: това е цял жанр, в който „Аз съм твоята жена“ влиза през задната врата и в чиито периферия и междини се движи от началото до края. За разлика от обикновено, мъжагите с ефектните фрази, отприщили основното действие, се появяват за съвсем малко, като статисти; техните сблъсъци, викове и гърмежи са шумен фон и надвиснала угроза, но не и тема. Големи в този филм са „малките“ персонажи; тихото надвива канското; волята за живот и смисъл упорито изтласква и преосмисля евтината смърт, утвърдена от десетилетия американски мейнстрийм за зрители с пуканки. В първите кадри Джийн (Рейчъл Броснахан) е плосък екранен образ, но постепенно се налива със съдържание и изпълва могъщо отреденото ѝ централно място. А ние имаме време да я опознаем и да я обикнем: заради терличето на бебето, което взема за късмет; заради смешния начин, по който пее A Natural Woman в крайпътното кафене; заради кротките разговори с Кал (Аринзе Кени) и жена му Тери (Марша Стефани Блейк); заради детинския апетит („Аз съм ужасна готвачка“) и безкомпромисната лоялност.

Филмът на Джулия Харт (както впрочем и предишните ѝ, особено прекрасният „Госпожица Стивънс“) борави с елегантни човешки партитури, съставени от умно подбрани думи, жестове и избори – той изисква бодро съзнание и открито сърце, за да се улови богатството на нюансите му, за да се оцени трезвостта и зрелостта на онова, което го занимава. Всепроникващото чувство за опасност, типично за жанра, в него произтича не от количеството въоръжени „лоши“ със свирепи намерения или от шантажа на специалните ефекти или саундтрака, а от все по-високата стойност на отношенията на Джийн с околните и с нея самата. Забавно (и някак ужасяващо) е, че голяма част от отрицателните отзиви на зрители за „Аз съм твоята жена“ започват с наличието на плачещо бебе в част от сцените – плачещото бебе затормозява възприятията повече, отколкото убийствата, изтезанията, вербалното насилие, взривовете и преследванията с коли, в очакване на които са седнали да гледат...

„Аз съм твоята жена“ прилича на песен на Лана дел Рей: правена днес, но зареяна в миналото, загадъчна, сякаш обречена, в замечтано приглушени тонове. Силни думи, изречени от тих женски глас, и нещо печално, но и възбуждащо във въздуха, привкус на легенда. Научих за филма от статия под надслов „Най-добрите заглавия от 2020-а... които не сте гледали“, където той беше определен като „подривно пренареждане на жанрови приоритети“. Изумително е, че такива солидни новаторски произведения могат да минат почти незабелязани дори в години като миналата.

По-горе казахме „филма на Джулия Харт“, но самата режисьорка уточнява, че намира за възмутителна подобна формулировка: „Той е на целия екип – всички сме се потрудили, за да разкажем тази история“. Затова е важно да уточним, че „Аз съм твоята жена“ е режисиран от Харт, но сценарият е и на нейния съпруг Джордан Хороуиц, който на свой ред е и продуцент заедно с Рейчъл Броснахан. Така филмът е по-компактен от големите продукции в жанра, по-центриран и семеен. В смисъла, който самата Харт влага в „семейство“, когато говори за основната идея на най-новата си творба: „Трябва да работим заедно и да изграждаме изненадващи, нови общности и семейства, за да се справим с кашите, които сами сме надробили...“.