С ЛИЦЕ НАДОЛУ


от
на г.

С ЛИЦЕ НАДОЛУ

Поп-фолк клуб. Мокри тела, гърлени гласове, ориенталски ритъм с модерен бийт; целият арсенал от визуални пайети на нео-чалгата.  Млад мъж с кожено яке мълчаливо пали кинематографична цигара. Третият филм на Камен Калев отново започва от изток на запад.
След успеха на дебютния „Източни пиеси“ и предизвикателството „Островът“, с който режисьорът храбро се изправи срещу очакванията към втория филм и с присъщ инат скочи (макар и не съвсем успешно) в непознатото, Камен Калев се завръща към себе си и вълнението си от социалната драма в „С лице надолу“. Искреността на намеренията, острото чувство към действителността и документалната стилистика на заснемане маркират търсенията му.
Историята е схематично проста и добре позната на киното – въртележката от емоции, която нарушава баланса в отношенията между непълнолетна проститутка и нейния сутеньор и размества световете и на двамата.

Сами е дребен престъпник с нежно сърце, който разнася фалшиви пари между България и Франция. Когато схемата се обърква и го заплашва затвор, спасението идва под формата на сделка с френската полиция – цената на свободата му е да се внедри в български канал за трафик на хора като разплете възела на престъпната схема чак до сериозните играчи в бизнеса. Пътят трябва да му проправи Елка – непълнолетна, продадена в ромското гето от собствената си майка. Момиче, за което моралните категории са неразпознаваеми, както неопределима е възрастта по лицето й. Азбуката на отношенията им се учи в движение и по интуиция – така, както и различните езици на които общуват. Тя е преждевременно пораснала, прагматична, апатична към средата, той е запазил детската способност да се учудва от света и копнежът да го промени. От инструмент за достигане до информация, Елка се превръща в шанс за изкупление на Сами и негова основна цел.
Успоредно с разгръщането на стандартната схема и очакванията към режисьорското майсторство нарастват – онзи момент, в който от наблюдател и регистратор, авторът се превръща в истински златотърсач на баналното. Уви, режисьорът пуска своите герои с лице надолу по течението.

Елка се привързва към похитителя си. Очакваме го в хода на действието и го получаваме внезапно още в самото начало – тя се опитва да избяга, но секунди по-късно когато има реалната възможност да го направи, остава в колата при Сами. Тази дисциплинирана привързаност се случва преждевременно, още преди да сме били убедени в нея ни я посочват с пръст. Действието дърпа нетърпеливо зрителя за ръката към своя логичен финал. И въпреки че се опитва да не бъде дидактичен, режисьорът дебело подчертава с химикал най-важното в текста. Сами е чувствителен, раним, не е привикнал към насилието, към правилата на средата, която обитава. Той не е типичният гангстер, колебае се и се разчувства, колебае се и камерата, която бавно проследява неговото съмнение и несигурност, но това никак не допринася за убедителността на мотивацията му. Образът му губи плътност, хомогенност въпреки старателната актьорска игра; придвиждва се хаотично в действието.
Самото действие се развива механично, без вътрешния мотор на емоцията, плътно опряно в стената на очакванията. Ясно е, че двамата герои ще се привържат един към друг, водени от необходимостта да запълнят вътрешните си липси, бездни. Привързаността е маркирана лесно - той й носи хапчетата срещу безсъние. Тя му купува пантофи, защото подът е студен. Действието услужливо ни поднася всичко, което очакваме, още преди да сме го пожелали – Елка предлага тялото си на Сами (то е единственият инструмент, през който тя се преживява – както отчуждението, така и близостта със себе си; то е езикът, на който превежда емоциите си ), но той я отхвърля, защото няма нужда от тялото й, дори не от душата й, а от възможността, която тя му дава да спаси своята собствена.
Пътят на изкуплението, разбира се, не се предполага да е отъпкан и лесен и вътрешната борба също пристига – Сами предава Елка обратно на „собствениците й“, но малко след това, осъзнал грешката си, самоотвержено я търси.

Объркан и трескав, възприема ролята на сутеньор и дори продава друго малко момиче, заслепен и развълнуван от каузата си – да спаси Елка, да намери пари за да я изведе извън страната. Достига пределите на собствената си граница и както буквално, така и метафорично не я преминава, като с това рискува живота си (сцената, в която се оказва с микробус, пълен с момичета за трафик през българо-турската граница).
Липсата на енергия, която протича между двамата герои (отношенията им остават някак стерилни, лишени от топлина) обаче влияе на доверието на зрителя към тях. Оставаме объркани в чувствата на Сами – бащински, любовни или несигурна сплав, фантазно търсене между двете? Камен Калев демонстрира ясна идея за това, но някъде там изоставя героя си да се оправя сам, търсейки какво точно чувства. Това неясно отношение застава и на пътя на емоцията между героя и зрителя, затруднява вчувстването и емпатията към персонажа.
Каквато и да е движещата сила на мотивите му, Елка не е подготвена за тази парадигма на отношенията. Свят, в който някой е готов да предложи себе си, без да поиска нищо в замяна, е непознат и следователно – заплашителен. Тя е свикнала да оцелява. Той търси нещо отвъд това. Сами внася смут и объркване в света на Елка и логично, в крайна сметка тя го отхвърля.
В една система, където добро и зло не са релевантни категории, няма как да раздадем присъда (не и на хората, които са плод на това общество - това е критика към самото общество). „С лице надолу“ е мрачен филм, изпълнен с добри намерения и хубавото е, че са ясно разпознаваеми. За съжаление, авторът не успява докрай да ги интегрира във филмовото действие, като изпълнява режисьорската си работа акуратно, придържайки се към автентизма, но изоставя движението по вертикала, сондирането надолу и навътре, целия емоционален и философски план, необходим за консистенцията и убедителността на историята.

Динамиката на Мелвил Пупо ни напомня героят на Бирол Юнел от „Срещу стената“, но лишен от помитащата страст, стихийност, сгъстеност на образа от филма на Фатих Акин.
Пънкът тук е заменен от модерен поп-фолк, а емоцията и страстта са прилежно сгънати и прибрани с ръбовете навътре. Доброволен е и отказът от екшън сцени, от истеричен монтаж (сведени са до необходимия минимум), което би могло да бъде интересно предимство на филма. И ето тук идва един от основните проблеми - опитвайки се да запази безопасна дистанция като се оттласка от любовната история, мелодрамата или екшън-трилърът „С лице надолу“ се дефинира високо и на глас като социална драма. Това самоопределяне обаче се отразява върху цялостната вътрешна динамика, прави го вял и скован, еднопластов, въпреки доброто навлизане в темата. Дисциплинирано заснет, филмът просто пропуска моментът в който баналното трябва да се  превърне в необикновено и да остави белег.
Балансът е възстановен от страхотните попадения сред непрофесионалните актьори и най-вече Снежана (Лидия Колева) - блестяща, органична, жива, тя е образцов пример за това, което режисьорът търси (автентичност, истинност) пренасяйки едно от основните му послания – не е нито добра, нито лоша; тя просто е продукт на средата. Снежана успява да внесе и друг липсващ елемент във филма – чувството за самоирония и авторефлексия на образа.

„С лице надолу“ е завръщане към тревожността на Камен Калев от „Източни пиеси“, към острото чувство за несправедливост. Смущението от деградацията на едно общество се задълбочава – от панелните блокове в „Източни пиеси“ тук влизаме в направо в ромските гета. Докато „Източни пиеси“ се занимаваше с расистите , този път лупата е поставена  върху обектите на този расизъм (в крайна сметка двете страни на една и съща монета), върху непосилната лекота на манипулацията от по-силните над по-слабите.
Тук обаче са премерени с лъжичка всички действия и онези искри, които трябва да просъскат в тъмното между героите и публиката не се получават.
Едно снизходително отношение към българското кино би довело до много висока оценка за „С лице надолу“ като необходимия филм на летописецът на своето време Камен Калев, който актуализира на екран пъхани под килима теми като расизма, проблемите на малцинствата и социалното неравенство, абдикацията на едно общество и държава по пътя към разрешаването на тези проблеми. Но снизхождението не е нещо, което един смел автор заслужава.