„Училище за надежда“, документалният дебют на Яна Алексиева, се позиционира като „филм с кауза“ – социално ангажирана продукция, чиято основна цел е да популяризира дейността на сдружение „Русаля“. Въпросното НПО, учредено от актьорите Анимари Димитрова и Златко Златков преди повече от десет години, е отговорно за създаването и поддържането на училището по изкуства и занаяти за социално слаби деца „Димитър Екимов“. Красноречиво кръстено на изтъкнат габровски филантроп и предприемач, самобитното учебно заведение предлага на маргинализираните си възпитаници образование, което е безплатно, модерно и (до голяма степен) пригодено към индивидуалните им нужди. По всичко си личи, че проектът на „Русаля“ (по името на търновското село, където се намира училището) е изцяло воден от просвещенския идеал, залегнал в основата на възрожденската ни култура, че „науката е слънце“, озаряващо (и съответно освобождаващо от „глубоката тъмнина“ на невежеството) душата и ума. За жалост, изглежда, че в днешна България трудно се намират средства за култивирането на подобни възвишени и възвисяващи ценности, заради което образователната институция непрестанно разчита на добрите намерения и подкрепата на дарители от частния сектор. 

Тук идват Алексиева и нейният продуцент от „Моно Колектив“, Симеон Цончев, които през 2017 г. решават да направят филм, посветен на амбициозното начинание на Анимари и Златко, с цел да запознаят по-широка аудитория с мисията, нуждите и проблемите на „училището за надежда“. Същевременно, въпреки че ефектът, който проектът търси, е изцяло утилитарен (да набере средства), той притежава и завидни естетически качества, придаващи му стойност, която далеч надхвърля обикновения продукт с благоворителна или маркетингова цел. Най-голяма заслуга за това вероятно има операторът Красимир Андонов, чиято камера грижливо и творчески улавя множество фини, пронизващо изразителни детайли, предаващи в сгъстен вид усещането, атмосферата и ритъма на живот в училището. Става дума за образи на люлки, намокрени от дъжда, или на залез, погледнат през футболна мрежа – сцени, които макар и да нямат експлицитна функция (като кадрите със сутрешната гимнастика на Златко), придават екзистенциална плътност на цялото. 

Сериозният характер на темата вероятно би принудил по-несигурен (или посредствен) екип да потърси по-целесъобразни (репортажни) изразни средства, с които експедитивно и ефектно да изкомуникира (на по правило разсеяната публика) естеството на своята кауза. Ето защо и по-съзерцателният подход на „Училище за надежда“ (който впрочем може да се гледа онлайн) прави толкова силно впечатление. Той не само позволява на зрителя да се потопи в живописната атмосфера на селото, но и му предоставя време и пространство самостоятелно да опознае колоритните образи на екрана и да „подиша“ с тях – очарователните деца в школата; техните всеотдайни учители и наставници. Всичко това, разбира се, само работи в полза на благо-творителните амбиции на филма, защото ни представя цялостна картина на динамичното ежедневие в образователния център (и ни дава шанс лично да се убедим в смисъла на вършеното там). 

От друга страна, тъй като продукцията представя в обобщен план всички радости, трудности и уроци, които хората от училището безкористно споделят, на практика не остава време да се развият пълнокръвно историите на отделните деца. Напълно възможно е обаче Яна Алексиева осъзнато (и в известен смисъл концептуално) да се е отказала да експлицира личните разкази на учениците. Ако съдим по сцени като тази, в която, докато Златко се бори с кокосов орех, младо момиче му споделя как пияна е „лазила по пода“ пред апатичните си родители, можем спокойно да предположим, че историите на много от тези социално уязвими деца са, меко казано, сърцераздирателни. В този смисъл е похвално, че Алексиева е подходила етично и не се е изкушила да се възползва от тежките съдби на учениците, за да сгъсти краските. Така, макар и от някои сцени да става пределно ясно, че тези „клетници“ имат истинска, остра нужда от грижа, топлина и (финансова) помощ, на преден план изпъква не „трагедията“ им, а тяхното човешко достойнство – потенциалът им да се развиват и да се радват на живота, заобиколени от хора, които (ги) обичат. 

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.