Някакъв видимо разстроен мъж се намесва в уличен бой на страната на по-слабия. Вместо благодарност получава обида с ксенофобски оттенък. Музиката е драматична, сугестивно-агресивна (Виктор Чучков-баща), сякаш далеч превъзхождаща размера и значението на случилото се, и ни предупреждава, че личностното разстройство на героя отдавна е обусловено. То е стечение на много обстоятелства, които ще ни бъдат разказани под формата на пътешествие в неговите спомени покрай придвижването му от Англия към Берлин. Нещата, които му се случват по пътя, ще диктуват по сложен начин нишката на спомените му и докато в пространството ще се движи напред, в мислите си той ще прескача и спира задълго назад.

Всъщност жена му го е напуснала и той тръгва за Берлин, за да разбере в името на какво е предпочела да отиде там, вместо да бъде до него.

Главният герой Зак (Руши Видинлиев) е неуравновесен, малко сприхав, системно потиснат и недоверчив, после обаче изпада в безпричинна доброта и наивност. Лута се на пориви в диапазона на тези чувства, усещания и поведения. С изключителна търпеливост изслушва житейските съвети на хората, които среща по пътя си. И ние сме свикнали и знаем, че нещо силно характерно за български филм е ръсенето на непредизвикани мъдрости от мимолетни герои. Но не може да се отрече, че поне Зак се въздържа да поучава другите. Руши Видинлиев, с леко изкуствената интонация на дългогодишен имигрант в чужбина, скъпернически подарява репликите си на случайно или не (според замисъла на сценария) срещнати хора.

Те са описани в черно-бели краски – предават го, обиждат го или пък го спасяват. А той отново е готов да се втурне да помага на непознати хора, да се занимава с проблемите им, да играе ролята на доброто по душа момче, докато в главата му зрее мисълта, че освен злобен неудачник е и човек, опустошил любовта си. Жена с може би умишлено фалшива усмивка се е опитвала да живее до него, криейки нещастието си, докато той се е разкъсвал между амбицията да се прочуе с черно-белите си снимки и умението да продава коли, за да има семейство и дом като другите хора. А когато Стела, съпругата му, някак оправя живота си, той я ревнува и страда и заради това. Срамни семейни сцени изникват в съзнанието на героя и той вече не може да се помири със себе си. Снима наляво и надясно, сякаш очаквайки да стане някакво чудо и да види в снимките нещата, за които е бил сляп в живота си.

Терзанията и копненията на героя от романа на Захари Карабашлиев са предадени в леко по-битовизирано факсимиле, но всъщност доста по-достоверно житейски. Америка на мечтите от книгата е заменена от сивата европейска провинция, където само умствено недоразвитите са чували за Страната на розите. Всъщност опитът на сценаристите и режисьора (Виктор Чучков, Доля Гавански и Захари Карабашлиев) да се отърсят от обмислената подреденост на романа, неговата толкова откровена кинематографичност, дори и във финала му, е похвален. Но само като намерение.

Книгата е една фотосесия с думи, пълна с топли и иронични портрети на хора, за да стигне на финала до няколко драматични обрата и много кинаджийска визия. Тук тези неща присъстват само телепатично за челите книгата, а други не се случват изобщо. Тръгналата по свой път киноистория на места прибягва до твърде традиционни средства. Епизодичните герои, които залага под път и над път около протагониста, не са достатъчно интересни, въпреки че стремежът е да изглеждат многозначително.

И все пак, въпреки вътрешната съпротива, която предизвикват повечето епизоди, трупайки несъвършенство до несъвършенство, случайност до неслучайност, „18% сиво“ успява някак да ни преметне. И към края човек наистина може да се почувства трогнат, някак упоен, дори малко наскърбен. Много от монтажните откоси със семейни сцени и скандали от различен порядък се оказват доста добре премерени в сърцето на зрителя. Постепенно и музиката на класика Виктор Чучков-баща сякаш довършва подмолно останалото.

В един момент от действието на филма разбираме, и това е също някакъв обрат, че героят е бил много по-нещастен, отколкото ние сме съзнавали и предполагали според най-големия набор клишета в главите ни. Това ни кара да минем отново мислено, на обратно, пътя, който той извървява. И така да усетим повече смисъл, човечност, опасност, ужас, безвъзвратност и надежда в привидно незначителните неща, които се случват на толкова унилия Зак.

Както и по-високо да оценим неистовото му желание в моментни снимки да улови състоянието на непознати хора, които по свой начин крият, справят се или изпитват щастието и нещастието. На техните лица също всичко може да бъде изписано, както на лицето на Зак.

Руши Видинлиев отново използва хамелеонските си актьорски качества от градация до пълна деградация – изпитва черна скръб, плаче горко, тържествува несмело. За съжаление, неговата партньорка е в другия край на цветовия диапазон – хладна и бяла, студена и някак лицемерна. Нарочно или не, те са в двете крайности, а според логиката на филма и заглавието животът е в детайлите, някъде измежду черното и бялото, с преброени точно проценти.

Предишният режисьорски филм на  Виктор Чучков-син „Тилт“ бе също любовна история, но стилизирана като романтично ретро. Докато тук има съдбовна трагичност, която постепенно добива облика на някаква ежедневност - живеем общ живот, където всичко се случва и може да се случи на всеки. Но всеки се справя по различен начин и не може да скрие това.