Един от елементарните, но въпреки това понякога хитри трикове, когато не ти достигат вдъхновение, пари и/ли време в киното, е да пропуснеш някои елементи (връзки в сюжета или развитие на персонажите) под предлог, че това е „магия“ – нещо необяснимо, нелогично или явен non sequitur, който обаче придобива смисъл във вътрешната логика на филма. Обикновено в тези случаи метафората играе ролята на жив щит, който опазва от неудобни въпроси и отпраща към въображението, така че всеки зрител да се оправя и да си представя каквото си иска.

Няма спор, че магията е възможен път в киното, но ако въображението на зрителя е оставено да зависи само от него самия, то няма смисъл изобщо да се снимат филми. Ето защо въпросната вътрешна логика е последица от много усилена работа в дълбочина, така че необяснимото да не изглежда единствено като липса, а да бъде равностоен герой. В случая с „За тялото и душата“ началните кадри с елени са толкова естетски, че изглежда невъзпитано да кажеш, че аналогията между елените и хората е семпла като визия и безпредметна на фона на света, създаден от режисьорката Илдико Енеди.

„Магичните“ ходове на Енеди са предвидими до болка: хората могат да си прекарват времето в ужасната атмосфера на кланица и въпреки това да изпитват възвишени емоции по подобие на най-красивите представители на животинското царство. Още по-предвидимо е противопоставянето на физическите и психически отклонения на Мария и Ендре (Александра Борбей и Геза Морчани) спрямо емоцията помежду им. Те със сигурност не са първите или последни девиантни влюбени, но филмът гледа на девиантното отвън, до известна степен като цирк, в който е много важно да не изпускаме от очи, че тя е аутист с необичайна памет, а той – изхабен от живота инвалид-самотник, който не си вярва, че може да му се случи нещо интересно. Дори в моментите, когато филмът ги представя камерно, сами със себе си, те пак са засенчени от симптомите си.

В крайна сметка общуването помежду им се свежда до неловкост и неуспешни опити за близост, а това води до поне два големи проблема: първо, привидният хепиенд изглежда изкуствен, но най-вече: във филма просто няма любов. Всичките еленски метафори, също както основният двигател на филма – това, че двамата започват да сънуват един и същи сън (също метафора, впрочем), не могат да създадат чувство, което не си проличава нито от начина на снимане, нито от актьорските изпълнения.

Приказността на общото сънуване на Мария и Ендре е заклещена от неутралната камера на Енеди като костенурка, обърната с корубата надолу, която маха с крачета, за да продължи пътя си, но някой е решил да служи за екземпляр от колекцията му. Досущ като при „Личен купувач“ на Асаяс, където мистерията задава един тон на съспенс, зад който обаче няма нищо освен допотопни духове, и в „За тялото и душата“ липсва адресатът на мистериозната атмосфера. Филмът спокойно зарязва всички останали герои в последната си излишно удължена третина, настанява трайно мълчание, провокира много силно очакване за кулминация, но накрая дава да разбере, че въобще не се интересува от отговорите на собствените си въпроси, а на екрана остава да броди още от същото – неадекватност. Мълчанията действително могат да носят със себе си магия, но само ако са заобиколени от точните думи.