ПАДНАЛИ ЛИСТА


от
на г.

ПАДНАЛИ ЛИСТА

Тази песен навява спомен как ти ме обичаше, как те обичах аз, „Паднали листа“ от 1945-а по текст на Жак Превер и музика на Жозеф Козма е един от най-прочутите стандарти –  песен, която безпогрешно извиква носталгични емоции и настройва сантиментално и елегично, без значение дали се пее на френски, на английски, или съвсем без думи. Има в нея един безвременен, универсален, кинематографичен чар. Безвременен чар и горчиво-сладка меланхолия излъчва и „Паднали листа“, двайсетият филм на Аки Каурисмаки, а споменатата песен звучи във финала, изпълнена на фински.

Ако зрителят е запознат с предишни заглавия от филмографията на Каурисмаки, ще открие познатите герои и атмосфера – т.нар. „малки хора“ от очуканата градска периферия, меланхолични, оскъдно изразяващи емоции, объркани, безпомощно запратени в света, все пак намиращи островчета на топлота, обич, подкрепа и съчувствие.

В „Паднали листа“ кротко сияйната Анса и непохватният дангалак Холапа (Алма Пьойсти и Юси Ватанен) са самотни и меланхолични като соло на Майлс Дейвис. Животът им далеч не е толкова изтънчен обаче, налага им се да си вадят хляба с тежък труд, да понасят уволнения, безработица, алкохолизъм и всички онези специфични несгоди, запазени за бедните. Толкова са самотни, че когато тя се престрашава да го покани на вечеря у дома си, трябва да купи още една чиния и прибори. Той пък проваля зараждащата се връзка с алкохолизма си. Бидейки дъщеря и сестра на пияници, тя отказва да прави компромис и не е готова да се раздели със самотата на цената на подобен компромис. Той пък решава, че няма да остави никой да му казва какво да прави с живота си.

Но да се живее е изобщо възможно, това е доказано експериментално - се казва в едно стихотворение на Валери Петров и героите на Каурисмаки както обикновено го доказват по един стоически, недраматичен, лишен от патетика начин.

Действието се развива в наши дни, което разбираме само защото по радиото текат новини от украинския фронт и обсадата на Мариупол. Нищо друго не носи и следа от днешния ден на постоянно бързане и постоянна свързаност чрез социални мрежи и устройства. Напротив, героите обитават един тих камерен свят, чиито интериори, палитра и облекло са по-скоро от 60-те. Въпреки че са наши съвременници, те не притежават вездесъщите смартфони – и тъкмо това нямане прави възможна една от сцените на разминаване между двамата влюбени. Тя му записва телефона си на листче, което той, без да иска, изпуска и то отлита като есенно листо, така че тя напразно ще седи до стационарния телефон, чакайки го да иззвъни, а надеждата това да се случи отмира напълно, когато ѝ спират телефона за неплатена сметка. Има нещо почти екзотично в подобна фабула в днешно време. Но героите, както казахме, не живеят днес, а се притулват в своеобразни капсули на времето, можем да ги наречем времеубежища на 60-те – киносалони и караоке барове, зомби филми на ранния Джим Джармуш и киноплакати от френската нова вълна. Както в безброй романтични комедии осиновяването на миловидно в грозотата и несретата си куче подсказва и предшества щастливата развръзка. Някъде другаде това, че кучето се казва Чаплин и го научаваме във финалната чаплинска по характер сцена, би било тавтология и натрапване, не и тук.

Анса и Холапа се вписват в галерията на непохватните, неуверени герои на Каурисмаки, които трудно се навиват да повярват, че има смисъл да се стремят към нещо по-добро за себе си. Тази разколебаност в собствената важност и ценност е колкото обусловена от произхода и средата им, толкова и чисто тяхна си и ужасно симпатична насред нарцистичната ни култура.

Авторовият поглед хем е ненатрапчив и отстранен, хем изпълнен с милост и човеколюбие. Във филма има социална острота, има човешка мекота, има тъга, има и хумор – всички характерни съставки на стила Каурисками са налице, не очакваме той да ни изненада с нещо, напротив – очакваме още от същото, така както понякога тайно си пускаме някое любимо изпълнение на „Паднали листа“ или още веднъж констатираме, че: Животът естествено е нещо сложно, понякога даже звучи печално, но да се живее е изобщо възможно, това е доказано експериментално.