Противно на повечето кинокритици, съм на мнение, че след успеха на „Стаята на сина“ (спечелил Златна палма в Кан през 2001 г.) италианският режисьор Нани Морети не можа отново да разгърне със същия "интимен замах" някоя по-сериозна и есенциална тема и по този начин да постигне същата дълбочина на внушението, без това да изглежда изнасилено и недодялано (като в „Имаме папа“, например). С „Моята майка“ (2015), обаче той за пореден път поставя смъртта в центъра на своя кинонаратив, разглеждайки през нея магистралната тема за смисъла на човешкия живот и на ежедневните битки с реалността и апатията, които неговите герои започват неумолимо една след друга да губят.

В конкретния случай режисьорът изгражда образа на Маргарита, за да канализира и синтезира цялата съвкупност от емоции, които той самият навярно е изпитал, когато собствената му майка е починала по време на снимките на „Имаме папа“ (2011). Именно, защото филмът е до голяма степен автобиографичен, Морети отказва да изиграе сам главната роля (както прави в „Стаята на сина“), като вместо това влиза в кожата на грижовния, тих и надежден брат на главната героиня, който, както споделя италианецът, е нещо като обобщен персонаж изграден от съвкупността на чертите на неговите брат и сестра. Маргарита от своя страна е представена като крайно твърд и независим човек, по професия - режисьор, който, колкото и да се старае, и да се бори с обстоятелствата, губи на два фронта – на снимачната площадка, където нейният главен актьор (арогантен и глуповат американец прецизно изигран от Джон Туртуро) не може дори да си запомни репликите и този в болницата, където чисто човешкото и жестоката, студена, и стерилна реалност постоянно се конфронтират. Колкото повече зрителят навлиза в атмосферата на филма, толкова повече се набива на очи и паралелът, който Морети прави между тези две страни на ръждивата монета, в която се е превърнал животът на главната му героиня.

Маргарита постепенно започва да губи чувство за смисъл, проектът й придобива очертанията на безобразно безличен и плитък опит да се привлече вниманието на публиката към определен тип социална проблематика на ниво "неосъзнатата мощ на работническата класа", олицетворявана от бунта, който представителите на същата вдигат в една средностатистическа фабрика срещу несправедливостите на новия й собственик. Още от най-ранните филми на Морети неговата може би най-запазена и разпознаваема марка е самоиронията по отношение на левите му убеждения и левичарството по принцип. Силата на подобно творческо решение е в това, че италианецът упорито и перманентно го налага в лентите си по един ултимативно искрен и смел начин, показвайки убогостта на политическата диалектика в лицето на борбата за свобода, равенство и братство (в "Моята майка" – на фона на екзистенциалната драма свързана с един умиращ човек).

За съжаление, обаче филмът на Маргарита не се явява като още едно сиво петно на платното, по което смъртта умело и детайлно рисува необятните празни пространства в живота на силните и смелите. Тази половина от лентата, която Морети решава да отдели на проекта на героинята си, може и да изпълнява важна ретроспективна функция, но сама по себе си е на моменти почти невъзможна за гледане и възприемане, тъй като посредствено-сладникавият хумор не контрастира много успешно с макабрената тема за бавната и болезнена смърт на "старицата обичана от всички". Въпросният безобразно безуспешен опит да бъдат преплетени комедия и драма дава резултат преимуществено в един куп неуместни сцени, както и в това режисьорът за пореден път да потвърди основанията за одиозното си прозвище „италиянският Уди Алън“ (въпреки че между двамата приликите са естествено основно повърхностни).

В крайна сметка, лично според мен, „Моята майка“ е първият по-силен и убедителен филм на Морети след „Стаята на сина“. Неслучайно в ежегодната кинокласация за 2015 г. от типа "топ тен" на критиците от христоматийното френско списание "Cahiers du cinéma" лентата заема първото място (италианецът традиционно е "абониран" за участие и заемане на призови места в същата, заедно с режисьори от типа на Дейвид Кроненбърг, Ейбъл Ферара, Клинт Истууд и др.) Дори "безвкусицата", която Морети си позволява, инжектирайки с толкова много отрова (сиреч "хумор") собствения си филм, не може да снеме факта, че последният представлява крайно интроспективен и интимен автобиографичен проект, осмеляващ се не на шега да постави всички възгледи и всяка здрава основа, която си е мислил, че има под краката си италианският режисьор, под съмнение. Всеки умира, но не всеки разглежда смъртта като отправна точка за осмисляне на живота. Не и преди да го изгуби.